Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Той се прозя, затвори болящите го очи и за миг опря глава в хладната разделителна стена. Толкова беше уморен, че като нищо можеше да заспи тук, седнал на тоалетната чиния. Трябваше да намери Робин обаче и да я помоли – на колене, ако трябваше – да му прости, задето я бе уволнил, и да се върне на работа. Стори му се, че видя възторг по лицето й, когато очите им се срещнаха в църквата. Със сигурност му отправи сияеща усмивка, докато вървеше по пътеката към изхода, хванала под ръка Матю, така че той бе забързал обратно през гробището да помоли приятеля си Пищяла, който сега спеше на паркинга в мерцедеса, взет назаем за пътуването, да последва микробусите до мястото за приема.

Страйк не бе имал желание да остане за обяда и речите; не беше отговорил утвърдително на поканата, която получи, преди да уволни Робин. Беше искал само да поговори с нея за няколко минути, но до този момент това се бе оказало невъзможно. Забравил беше какво е по сватби. Докато издирваше Робин на пълната с хора тераса, с неудобство усети, че е привлякъл вниманието на сто чифта любопитни очи. Изгълта шампанското, което не обичаше, и се оттегли в бара да си намери бира. Тъмнокос младеж, който напомняше Робин в устата и челото, го бе последвал, съпроводен от група негови връстници, всичките с изражение на едва потискано вълнение.

– Вие сте Страйк, нали? – попита младежът.

Детективът потвърди.

– Мартин Елакот – представи се другият. – Брат съм на Робин.

– Приятно ми е – каза Страйк и повдигна превързаната си ръка, за да покаже, че не може да се здрависа, без да изпита болка. – Къде е тя, знаете ли?

– Правят им снимки – отвърна Мартин. После посочи айфона си, който стискаше в другата си ръка. – Съобщиха ви по новините. Заловили сте Шакълуелския изкормвач.

– О – каза Страйк. – Да.

Въпреки пресните рани от нож на дланта и ухото си имаше чувството, че бурните събития отпреди дванайсет часа се бяха случили много отдавна. Контрастът между мръсното скривалище, където бе приклещил убиеца, и този четиризвезден хотел бе толкова голям, сякаш се намираха в различни реалности.

Сега на бара дойде жена, чиято тюркоазена шапка потреперваше в бялорусата й коса. Тя също държеше телефон и очите й се стрелкаха между него и живия Страйк, като явно го сравняваше със снимката на екрана си.

– Прощавай, трябва да се изпикая – каза Страйк на Мартин и побърза да се измъкне, преди да го е заговорил някой друг. Обясни на изпълнения с подозрения хотелски персонал защо е тук и потърси убежище в тоалетната.

Отново се прозя и погледна часовника си. Робин вероятно беше приключила вече със снимките. С мъчителна гримаса, защото обезболяващите, които му бяха дали в болницата, отдавна бяха изгубили ефекта си, Страйк се изправи, отключи вратата и отново се гмурна сред зяпащите го непознати.

В края на празния салон за хранене бе разположен струнен квартет. Започнаха да свирят, докато сватбената група се организира в редица за посрещане, за което Робин заключи, че трябва да бе дала съгласието си по време на приготовленията. От толкова много отговорности се бе измъкнала, че през целия ден я спохождаха дребни изненади от рода на тази. Забравила беше например, че се бяха договорили снимките да бъдат направени при хотела, а не пред църквата. Ако не се бяха метнали в даймлера веднага след службата, може би щеше да има шанс да поговори със Страйк и да го помоли – на колене, ако трябваше – да я вземе обратно. Но той си бе тръгнал, без да приказва с нея, и я остави да се чуди има ли куража или смиреността да му се обади след всичко и да моли за работата си.

Помещението й изглеждаше тъмно след ярко огрения от слънцето парк. Беше с дървена ламперия, брокатени завеси и маслени картини в позлатени рамки. Във въздуха бе надвиснал тежкият мирис от цветята, украсяващи масите, застлани със снежнобели покривки, върху които блестяха чаши и излъскани прибори. Струнният квартет, който бе звучал силно при акустиката на облицованото в дърво помещение, сега бе удавен сред глъч от гости, тълпящи се на стълбите и на площадката отвън – бъбреха и се смееха, вече обилно почерпени с шампанско и бира.

– Е, подредихме се! – прогърмя Джефри, който май извличаше най-голямо удоволствие от деня. – Викайте ги да идват!

Ако майката на Матю беше жива, Робин се съмняваше, че Джефри би давал тъй шумен израз на ентусиазма си. Покойната госпожа Кънлиф не пестеше смразяващите си погледи и сръчквания с лакът и постоянно следеше за признаци на несдържано поведение. Сю, сестрата на госпожа Кънлиф, беше в началото на колоната на поздравяващите, дискретно студена, защото беше искала да седи на главната маса, но тази привилегия й бе отказана.