Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Стивън насочи поглед към централната маса и Страйк, който бе с гръб към нея, се почувства оправдан и той да се извърне, за да зърне Робин. Тя мълчеше и нито ядеше, нито поглеждаше Матю.

– Не сега, приятел – чу Стивън да казва и като се обърна, видя, че съседът му е протегнал дълга и яка ръка като бариера помежду Страйк и един от приятелите на Мартин, който се беше изправил и вече се бе навел към Страйк, за да му зададе въпрос. Приятелят се оттегли сконфузен.

– Наздраве – каза Страйк и довърши бирата на Джени.

– Свиквай – подхвърли Стивън и също налапа муса си на една хапка. – Заловил си Шакълуелския изкормвач, ще бъдеш прочут, приятел.

Хората казваха как след шок всичко ставащо им било като в мъгла, но при Робин не беше така. Помещението около нея стана дори твърде отчетливо, виждано с всичките му подробности: ярките квадрати светлина, падащи през спуснатите завеси на прозорците, яркото като емайлирано лазурно небе зад стъклата, покривките от дамаска, скрити от лакти и натрупани в безпорядък чаши, все по-силно поруменяващите лица на ядящите и пиещи гости, патрицианския профил на леля Сю, несмекчен от бъбренето на съседите й, подскачащата глупава жълта шапка на Джени, докато тя се шегуваше със Страйк. Виждаше Страйк. Очите й се връщаха тъй често към гърба му, та би могла да скицира с абсолютна точност гънките по сакото му, гъстите и тъмни къдрици отзад на главата му, разликата в плътността на ушите му поради срязаното с нож ляво ухо.

Не, шокът, получен при откритието, което направи в редицата на посрещачите, не бе помътил околната обстановка. Вместо това бе изострил усещането й за звук и за време. В един момент знаеше, че Матю я подканва да се храни, но не го регистрира, докато пълната й чиния не бе прибрана от разтревожен келнер, защото всичко, което й бе казвано, трябваше да проникне през дебелите стени, издигнали се около нея след признанието на Матю за измамата му. В рамките на невидимата клетка, която я изолираше от всички останали в помещението, в нея бушуваше адреналин и я подтикваше отново и отново да се изправи и да си излезе оттук.

Ако Страйк не беше пристигнал днес, тя можеше никога да не узнае, че той я иска обратно на работа, че е можела да си спести срама, гнева, унижението, обидата, които я бяха преследвали от онази ужасна вечер, когато той я уволни. Матю бе й отрекъл онова, което можеше да я спаси, онова, за което тя бе плакала в малките часове на нощта, когато всички други спяха: връщане на самоуважението й, на работата, която бе означавала всичко за нея, на приятелството, за което не бе осъзнавала, че е една от наградите в живота й, докато не бе изтръгнато от нея. Матю бе лъгал и продължаваше да лъже. Беше се усмихвал и забавлявал, докато тя едвам преживяваше дните преди сватбата и се мъчеше да се преструва на щастлива, че е изгубила обичания от нея живот. Дали сама го бе заблудила? Дали той вярваше, че се е зарадвала, задето дните й със Страйк са приключили? Ако беше така, тя се бе омъжила за човек, който изобщо не я познаваше, а ако не беше така...

Чиниите от пудинг бяха вдигнати и Робин трябваше да отправи фалшива усмивка към загрижения келнер, който този път я попита дали да не й донесе нещо друго, след като това бе третото блюдо, оставено недокоснато.

– Надали имате зареден пистолет – подхвърли Робин.

Озадачен от сериозния й тон, той се усмихна объркан.

– Оставете – махна тя. – Няма значение.

– За бога, Робин – обади се Матю и у нея трепна гняв, но и удоволствие, като долови, че е изпаднал в паника, уплашен бе какво ще направи тя и какво ще се случи по-нататък.

Беше сервирано кафе в изящни сребърни канички. Робин наблюдаваше как го наливат, как по масите се разнасят малки подноси с петифури. Видя Сара Шадлок с впитата й тюркоазена рокля без ръкави да бърза към тоалетната преди речите. Много бременната Кейти я последва в обувките си на ниска подметка, подута и уморена, с огромен щръкнал корем и отново очите й се върнаха на Страйк. Той хапваше петифури и разговаряше със Стивън. Винаги си бе знаела, че двамата ще си допаднат.

Дойде призивът за тишина, последван от шумолене, шаване, масово стържене на столове по пода, докато всички онези, които бяха с гръб към централната маса, се наместваха така, че да виждат говорещите. Робин и Страйк срещнаха погледи. Тя не можеше да разгадае изражението му. Той не отмести очи от нея, докато баща й не се изправи, след което намести очилата си и заговори.

Страйк копнееше да си легне или ако не това, поне да се върне в колата при Пищяла, където най-малкото можеше да свали назад облегалката. През последните четиресет и осем часа бе дремнал най-много за два, а смесицата от силни обезболяващи и вече четири халби бира го правеше тъй сънлив, че той току се унасяше, опрял глава на ръката си, и се стряскаше, когато слепоочието му се плъзваше по кокалчетата.