Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Никога не беше питал Робин какво работят родителите й. Ако Майкъл Елакот бе споменал в речта си своята професия, то Страйк бе го пропуснал. Беше добродушен на вид човек, почти с външността на професор с неговите очила с рогови рамки. Всичките му деца бяха наследили високия му ръст, но само Мартин бе взел тъмната му коса и лешниковите очи.

Речта беше написана или може би пренаписана, когато Робин вече бе безработна. Майкъл изреждаше с обич и възхищение личните качества на Робин, говореше за нейната интелигентност, упорство, великодушие и доброта. Наложи му се да направи пауза и да се прокашля, когато заговори за гордостта си от своята единствена дъщеря, но зееше празнота там, където трябваше да бъдат споменати постиженията й, където трябваше да се посочи какво действително е направила и преживяла. То се знае, някои от нещата, които Робин бе преживяла, бяха неуместни за споменаване точно в тази огромна и душна зала, нито бе подходящо да бъдат чути от издокараните гости, но самият факт на нейното оцеляване за Страйк бе най-висшето доказателство за добродетелите й и колкото и замаян от безсъние да беше, струваше му се правилно този факт да бъде почетен.

Очевидно никой друг не мислеше така. Дори долови бегло облекчение сред присъстващите, когато Майкъл приключи, без да споменава ножове, белези, маски на горили и тем подобни.

Дойде ред на младоженеца да говори. Матю се изправи сред ентусиазирани аплодисменти, но ръцете на Робин останаха в скута й и тя се взираше в отсрещния прозорец, където слънцето бе слязло ниско в безоблачното небе и хвърляше издължени тъмни сенки върху моравата.

Някъде в залата жужеше пчела. Далеч по-малко загрижен, че може да обиди Матю, отколкото бе за Майкъл, Страйк се намести на стола, скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Около минута слушаше Матю да говори как с Робин се познавали от деца, но едва в шести клас той забелязал колко хубаво е станало момиченцето, победило го някога в състезание по тичане с яйце в лъжица...

– Корморан!

Той се събуди стреснат и установи, че ако се съдеше по влажното петно на гърдите му, от устата му бе текла лига. С помътнели очи погледна към Стивън, който го бе смушкал с лакът.

– Хъркаше – каза му той полугласно.

Преди да може да му отговори, залата отново гръмна от аплодисменти, а Матю си сядаше на мястото без усмивка.

Вече сигурно трябваше да приключва... но не, кумът на Матю се изправяше. Сега, като вече бе буден, Страйк осъзна колко е препълнен мехурът му. Надяваше се от все сърце тоя тип да си кажеше бързо каквото бе наумил.

– С Мат се запознахме на игрището за ръгби – започна той и от маса в дъното на помещението се раздадоха пиянски възгласи.

– Горе – процеди Робин. – Веднага.

Това бяха първите думи, които изрече на съпруга си, откакто бяха седнали на централната маса. Ръкоплясканията за речта на кума едва бяха отшумели. Страйк се бе изправил, но тя отгатна, че отива само до тоалетната, защото спря келнер и помоли да го упъти. Във всеки случай вече знаеше, че той я иска обратно, и бе убедена, че ще остане достатъчно дълго, за да я чуе, че приема. Погледът, който си бяха разменили по време на ордьоврите, й го подсказваше.

– След половин час ще доведат оркестъра – каза Матю. – Очаква се от нас да...

Но Робин тръгна към вратата, понесла със себе си невидимата изолираща я клетка, която я бе оставила хладна и без сълзи по време на речта на баща й, на притесненото говорене на Матю, на скучните спомени за ръгби на кума, изпъстрени с банални анекдоти. Остана със смътното впечатление, че майка й се опита да я спре, докато вървеше сред гостите, но не й обърна внимание. Покорно бе седяла по време на храненето и речите. Вселената й дължеше пауза за малко лична свобода.

Изкачи с бърза стъпка стълбите, привдигнала пола над евтините си обувки, после закрачи по коридора, застлан с червен плюш, без да е сигурна къде отива, но чуваше, че Матю бърза след нея.

– Извинете – спря тя служител тийнейджър, който вадеше кош с бельо от шкаф, – къде е младоженският апартамент?

Той огледа нея и Матю и нагло се изхили.

– Не бъди простак – сряза го Робин.

– Робин! – възкликна Матю, а малкият се изчерви.

– Натам – избъбри той пресипнало и посочи.

Робин продължи напред. Знаеше, че ключът е у Матю. Той бе преспал в хотела предишната вечер с кума си, макар и не в младоженския апартамент.

Когато Матю отвори вратата, тя влезе вътре, регистрира розовите венчелистчета, пръснати върху леглото, бутилката шампанско в лед, големия плик, надписан за господин и госпожа Кънлиф. С облекчение видя сака си, който бе възнамерявала да вземе като ръчен багаж на загадъчното им сватбено пътешествие. Отвори ципа, бръкна вътре със здравата си ръка и откри шината, която бе свалила заради снимките. Когато я намести отново на болезненото място върху едва заздравялата рана, свали брачната халка от пръста си и я метна върху тоалетката до кофичката с шампанско.