Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Той почти бе преполовил стълбите надолу, но като чу името си, се обърна. Харесваше косата й, падаща свободно на вълни под короната от йоркшърски рози.

– Поздравления.

Тя заслиза по стълбите, като се опитваше да преглътне буцата в гърлото си.

– Наистина ли искаш да се върна?

Той се насили да се усмихне.

– Пътувах часове дотук с Пищяла в кола, за която силно подозирам, че е крадена. Разбира се, че искам да се върнеш.

Тя се засмя, макар че очите й се напълниха със сълзи.

– Пищяла е тук? Трябваше да го доведеш вътре!

– Пищяла? Там вътре? Щеше да преджоби всички, а после да духне с касата на ресторанта.

Тя отново се засмя, а сълзите потекоха по бузите й.

– Къде ще спиш?

– В колата, докато Пищяла ме връща към дома. Ще ми вземе цяло състояние за това пътуване. Но няма значение – додаде рязко, когато тя отвори уста. – Струва си, щом ще се върнеш. Струва си и още как.

– Този път искам договор – заяви Робин, а строгият тон противоречеше на израза в очите й. – Истински договор.

– Имаш го.

– Добре тогава. Е, ще се видим...

Кога щеше да го види? Предполагаше се, че заминава на сватбено пътешествие за две седмици.

– Обади се да кажеш кога – отвърна Страйк.

Обърна се и отново заслиза по стълбите.

– Корморан!

– Какво?

Тя заслиза и спря на едно стъпало над него. Очите им бяха на едно ниво.

– Искам да чуя всички подробности как го хвана.

Той се усмихна.

– Ще почака. Но без теб не бих го постигнал.

Нито един от двама им не би могъл да каже кой направи първото движение или пък дали не бяха го сторили едновременно. Преди да се усетят, вече се прегръщаха силно, брадичката на Робин бе върху рамото му, неговото лице – в косата й. Той миришеше на пот, бира и хирургически спирт, тя – на рози и леко на парфюма, който толкова му бе липсвал, откакто вече не беше в офиса му. Усещането за нея бе едновременно ново и познато, сякаш я бе прегръщал някога много отдавна, сякаш това му бе липсвало години наред, без да го знае. През затворената врата горе се чуваше продължаващата песен:

Ще ида където отиваш и ти,

ако мога да те направя моя...

И също тъй внезапно, както се бяха прегърнали, сега се разделиха. По лицето на Робин течаха сълзи. За един миг на лудост Страйк копнееше да й каже „Ела с мен“, но знаеше, че за някои думи връщане назад няма и тези бяха от тях.

– Обади се да ме предупредиш – повтори отново. Опита се да се усмихне, но лицето го заболя. Махна й с превързаната си ръка и продължи надолу по стълбите, без да се обръща.

Тя го гледаше как си отива и изтри забързано горещите сълзи от лицето си. Ако беше казал „Ела с мен“, знаеше, че щеше да тръгне. Но после какво? Подсмръкна, избърса си носа с опакото на дланта си, отново подхвана полата си и се заизкачва обратно към съпруга си.

„Чувам, че имал намерение да разрасне дейността си... трябвал му компетентен помощник.“

Домогването до слава е толкова масово разпространено, че онези, които са я постигнали случайно или без да го желаят, никога няма да дочакат съчувствие.

В продължение на много седмици след залавянето на Шакълуелския изкормвач Страйк се боеше, че най-големият му триумф като детектив може да е нанесъл фатален удар на кариерата му. Вниманието, което агенцията бе привличала в медиите дотук, приличаше на двете потапяния на давещ се преди окончателното потъване в дълбините. Бизнесът, за който той бе правил такива жертви и бе работил тъй упорито, разчиташе основно на способността му да се движи неразпознаван по улиците на Лондон, но със залавянето на Шакълуелския изкормвач образът му се беше настанил в представата на широката общественост като сензация и куриоз, още по-притегателни поради отказа му да удовлетвори любопитството.

След като изцедиха до последната капка интереса към находчивото залавяне от страна на Страйк на Шакълуелския изкормвач, вестниците ексхумираха семейната история на Страйк. Наричаха я „колоритна“, макар за него тя да бе плътна буца, която бе разнасял у себе си през целия си живот и в която предпочиташе да не рови: бащата рок звезда, покойната майка, следвала музикални групи, неговата армейска кариера, приключила със загубата на половината от десния му крак. Ухилени журналисти, размахващи чекови книжки, бяха обсадили единствената сред братята и сестрите му, с която бе споделял общо детство, неговата сестра наполовина Луси. Познати от армията бяха подхвърляли неофициални коментари, които, лишени от грубия им хумор, придобиваха дух на завист и неодобрение. Бащата, когото Страйк бе срещал само два пъти и чиято фамилия не използваше, пусна изявление чрез пресагента си, в което се намекваше за несъществуващо сърдечно общуване, провеждано далеч от любопитни очи. Вторичните трусове след залавянето на Изкормвача смущаваха живота на Страйк в продължение на година и той не бе сигурен, че са се изчерпали.