Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

След известно време гостите бяха сръчно подбрани и вкарани обратно в облицованата с дървена ламперия зала, превърната в отсъствието им в дансинг. Половината маси бяха изнесени, а останалите – избутани встрани. Зад усилвателите стоеше готов оркестър, но младоженците все още ги нямаше. Човек, за когото Страйк разбра, че бил бащата на Матю, потен, пълен и със зачервено лице, вече бе пуснал няколко шеги за това с какво се занимаваха в момента. Неочаквано за Страйк го заговори жена с впита тюркоазена рокля, а пернатата украса на главата й погъделичка носа му, когато тя го приближи за здрависване.

– Вие сте Корморан Страйк, нали? – каза тя. – Каква чест! Сара Шадлок.

Страйк знаеше за Сара Шадлок. Беше спала с Матю в студентските им години, когато той бе поддържал връзка с Робин от разстояние. Отново посочи превързаната си ръка, за да обясни защо не може да се ръкува.

– О, бедничкият вие!

Зад Сара застана пиян оплешивяващ мъж, който вероятно бе по-млад, отколкото изглеждаше.

– Том Търви – представи се той, като се взираше разфокусирано в Страйк. – Адски добра работа. Браво, човече. Адски добра работа!

– От цяла вечност искаме да се запознаем с вас – каза Сара. – Стари приятели сме на Мат и Робин.

– Шакълуелския изкорм... изкормвач – избъбри Том с леко хълцане. – Адски добра работа.

– Ама как сте пострадали горкият вие – отново повтори Сара, като докосна бицепса му и се усмихна срещу нараненото му лице. – Да не би той да ви го причини?

– Всички това искат да узнаят – съобщи Том и се ухили. – Не ги сдържа да разберат. Трябваше вие да държите реч, не Хенри.

– Ха-ха – присмя му се Сара. – Само това му е до главата сега. Сигурно идвате направо, след като сте го пипнали... Така ли стана?

– Съжалявам – отвърна Страйк без усмивка. – От полицията настояха да не говоря за това.

– Дами и господа – заговори забързано конферансието, изненадан от дискретното завръщане на Матю и Робин в залата, – моля посрещнете господин и госпожа Кънлиф!

Когато новобрачните пристъпиха със сериозни лица в центъра на дансинга, всички освен Страйк заръкопляскаха. Водещият вокал на групата взе микрофона от конферансието.

– Това е песен от миналото им, която означава много за Матю и Робин – обяви певецът, а Матю обгърна кръста на Робин и с другата си ръка здраво хвана нейната.

Сватбеният фотограф излезе напред и отново защрака, като се намръщи леко, задето грозната шина отново се бе появила на ръката на булката.

Прозвучаха първите акустични тактове от „Където и да идеш“ на групата „Колинг“. Робин и Матю започнаха да се въртят на място с лица, извърнати един от друг.

Питам се от неотдавна

кой ще ме замести.

Ще ти е нужна обич, когато мен ме няма,

да освети лицето ти, помръкнало от сянка.

Странен избор за „наша песен“, помисли си Страйк... но тогава видя как Матю се приближи по-плътно до Робин, ръката му притисна тънкия й кръст и той наведе красивото си лице, за да й пошепне нещо на ухото.

Пробождане някъде около слънчевия сплит проби през завесата от изтощение, облекчение и алкохол, която през целия ден бе засенчвала за Страйк реалността на всичко това, смисъла зад сватбата. Сега, докато гледаше младоженците да се движат по дансинга, Робин в дългата й бяла рокля с венец от рози в косите, Матю в тъмния му костюм с лице, доближено до бузата на булката, Страйк бе принуден да осъзнае колко дълго и колко дълбоко се бе надявал Робин да не се омъжи. Искаше я свободна, свободна за онова, което вършеха заедно. Свободна, тъй че, ако обстоятелствата се променяха... да имаше възможност налице... Свободна, тъй че един ден да могат да открият какво още биха могли да бъдат един за друг.

По дяволите това.

Ако тя искаше да говорят, щеше да й се наложи да му се обади. Остави празната си чаша на перваза на прозорец, обърна се и си проправи път през гостите, които се отдръпваха да го пропуснат, толкова мрачно бе изражението му.

Когато се обърна, зареяла поглед в пространството, Робин видя Страйк да си тръгва. Вратата се отвори. Нямаше го вече.

– Пусни ме.

– Какво?

Тя се изтръгна от ръцете му, за пореден път привдигна роклята си, та да има свобода на движенията, и почти изтича от дансинга, като за малко не се блъсна в баща си и леля Сю, валсиращи кротко наблизо. Матю бе оставен да стърчи сам в средата на залата, докато Робин се провираше през смаяните хора към вратата, която току-що се бе затворила.

– Корморан!