Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Какво правиш? – попита Матю. В тона му се долавяше едновременно страх и агресивност. – Какво? Искаш да разтуриш брака? Не искаш да си омъжена ли?

Робин се втренчи в него. Очаквала бе да й олекне, когато се озоват насаме и могат да говорят свободно, но мащабът на стореното от него осуетяваше всичките й усилия да го изрази. Разчете уплаха от мълчанието й в неспокойно шарещите му очи, в скованите рамене. Съзнателно или не, беше застанал точно помежду нея и вратата.

– Добре – изрече високо той. – Знам, че трябваше...

– Ти знаеше какво означава тази служба за мен. Знаеше.

– Не исках да се връщаш там, ясно? – викна Матю. – Беше нападната и намушкана с нож, Робин!

– Сама си бях виновна!

– Той те уволни!

– Защото направих нещо, което изрично ми забрани...

– Знаех си, че ще тръгнеш да го защитаваш! – кресна Матю, изгубил всякакъв контрол. – Наясно бях, че говориш ли с него, ще хукнеш обратно като вярно псе!

– Не можеш ти да вземаш тези решения вместо мен! – викна тя. – Никой няма право да засича обажданията до мен и да ми трие съобщенията, Матю!

Задръжките и преструвките ги нямаше вече. Чуваха се един друг само случайно, когато млъкнеха да си поемат дъх, всеки крещеше, негодуванието и болката им прехвърчаха през стаята като пламтящи копия, изгарящи на прах, преди да достигнат целта си. Робин зажестикулира бясно, после изкрещя от рязката болка в ръката си, а Матю с усещане за справедлив гняв посочи белега, който щеше да носи завинаги заради безумната й глупост да работи при Страйк. Нищо не се постигна, нищо не бе оправдано, никой за нищо не се извини. Споровете, белязали последните дванайсет месеца от съжителството им, кулминираха до тази яростна схватка, както набезите през границата предшестват истинската война. Зад прозореца следобедът бързо преминаваше във вечер. Главата на Робин пулсираше, стомахът й се бунтуваше, усещането, че е душена, заплашваше да я срине.

– Ненавистно ти беше, че оставам след работното време, не щеше и да знаеш, че бях щастлива с тази си работа за пръв път в живота си, така че излъга! Знаеше какво означава за мен и излъга! Как можа да ми изтриеш историята на повикванията! Как можа да ми изтриеш гласовата поща...?

Внезапно се отпусна в дълбоко кресло с ресни и зарови глава в шепи, замаяна от силата на гнева си, от шока и от празния си стомах.

Някъде далеч в застлания с червен плюш коридор се затвори врата, жена се изкиска.

– Робин – дрезгаво промълви Матю.

Тя го чу, че се приближава, но протегна ръка да го спре.

– Не ме докосвай.

– Робин, не биваше да го правя, знам. Не исках отново да страдаш.

Тя едва го чуваше. Гневът й бе не само към Матю, но и към Страйк. Редно беше да й позвъни пак. Трябваше да се опитва отново и отново. Ако го беше направил, можех да не съм тук сега.

Мисълта я уплаши.

Ако знаех, че Страйк ме иска обратно, щях ли да се омъжа за Матю?

Тя чу сакото на Матю да прошумолява и предположи, че той си поглежда часовника. Може би гостите долу си мислеха, че са изчезнали, за да консумират брака си. Можеше да си представи как Джефри подхвърля безвкусни шеги в тяхно отсъствие. Оркестърът трябва да бе дошъл преди час. Отново си припомни колко бе струвало всичко това на родителите й. Отново си припомни, че бяха изгубили депозита за отложената сватба.

– Добре – изрече тя с безцветен глас. – Да се връщаме долу и да танцуваме.

– Сигурна ли си?

– Трябва някак да изкараме деня – каза му. – Дошли са хора отдалеч. Мама и татко платиха много пари.

Тя подбра полата си и тръгна към вратата.

– Робин!

Тя се обърна в очакване той да каже „Обичам те“, да се усмихне, да умолява, да настоява за истинско помирение.

– По-добре си сложи това – каза, хванал венчалната халка, която бе захвърлила, също тъй студен и враждебен като нея самата.

Страйк не бе измислил по-добър курс на действие, предвид че възнамеряваше да остане, докато успееше отново да разговаря с Робин, отколкото да продължи да пие. Отдръпнал се бе от охотната закрила на Стивън и Джени, защото те трябваше да имат свободата да се забавляват с приятели и роднини, и отново прибегна до спасението, което обикновено използваше, за да отблъсква любопитни непознати: собствените му застрашителни размери и привичното намръщено изражение. Известно време седя в края на бара пред халбата си с бира, после излезе на терасата, но застана встрани от другите пушещи и се загледа към падащата вечер, като вдиша приятния мирис на ливадата под кораловото небе. Дори Мартин и приятелите му, самите те доста подпийнали и застанали да пушат в кръг като тийнейджъри, не събраха достатъчно кураж да дойдат да му досаждат.