Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Какво?

– Току-що намерих това – каза Дениз и размаха пред него написана на ръка бележка. – Пише „клиника“... после някаква дума с „В“... посочено е време след половин час. Трябваше ли да ви напомня?

Страйк разпозна почерка на Робин. Първата дума наистина беше нечетима.

– Не – отвърна, – хвърли го.

Със слаба надежда, че Робин, без да разгласява, търси професионална помощ за душевните си проблеми, каквито и да бяха те, Страйк отново си сложи слушалките и се върна към доклада на сътрудник, който четеше, но му бе трудно да се концентрира. Затова реши да тръгне по-рано за интервюто, което бе насрочил с потенциален нов сътрудник. Главно за да се махне от Дениз, бе определил среща на човека в любимия си пъб.

На Страйк му се бе наложило с месеци след залавянето на Шакълуелския изкормвач да отбягва „Тотнъм“, защото се бе разчуло, че е редовен посетител и репортерите го причакваха там. Дори днес се огледа с подозрение, преди да реши, че е безопасно да се насочи към бара, поръча си обичайната халба „Дум бар“ и седна на ъглова маса.

Отчасти защото бе направил усилие да се откаже от пържените картофи, които му бяха основна храна, отчасти поради натоварването в службата, сега Страйк бе по-слаб, отколкото преди година. Отслабването бе облекчило напрежението върху ампутирания му крак, така че и усилието при сядане, и облекчението от него бяха по-малко забележими. Страйк отпи от бирата си, протегна коляно по силата на навика и за да се наслади на относителната свобода на движение, след което отвори картонената папка, която беше взел със себе си.

Бележките вътре бяха направени от идиота, блъснал мотопеда си в задницата на таксито, и бяха твърде некомпетентни. Страйк не можеше да си позволи да изгуби клиента си, но двамата с Хъчинс и без това бяха претоварени. Спешно трябваше да наеме нов човек, а все още не бе сигурен дали онзи, когото бе поканил за интервюто, беше разумен избор. Не се беше консултирал с Робин, преди да вземе дръзкото решение да отправи предложение към някой, когото не беше виждал от пет години. Дори когато вратата на „Тотнъм“ се отвори и Сам Баркли влезе вътре, точен до минутата, Страйк още се чудеше дали не е напът да направи гигантска грешка.

Почти навсякъде би разпознал родения в Глазгоу мъж като бивш армеец с неговата тениска под пуловер с остро деколте, ниско остригана коса, тесни джинси и блестящо бели маратонки. Страйк се изправи и му протегна ръка, а Баркли, който очевидно го бе познал също тъй лесно, се усмихна и подхвърли:

– Пиеш вече, а?

– Искаш ли и ти? – предложи Страйк.

Докато чакаше за бирата на Баркли, наблюдаваше бившия снайперист в огледалото зад бара. Баркли беше само малко над трийсетгодишен, но косата му беше преждевременно прошарена. Иначе беше точно какъвто Страйк го помнеше. С плътни вежди, големи и кръгли сини очи и масивна челюст, наподобяваше малко на приветлив бухал. Страйк бе харесал Баркли дори когато имаше задачата да събере данни за изправянето му пред военен съд.

– Още ли пушиш? – попита Страйк, като му подаде бирата и седна.

– Eлектронни цигари – отвърна Баркли. – Роди ни се бебе.

– Поздравления – каза Страйк. – Значи водиш здравословен живот?

– Да, нещо такова.

– А пласираш ли?

– Никога не съм пласирал – отвърна разгорещено Баркли, – както много добре ти е известно. Само за лична употреба, приятел.

– Откъде си го купуваш тогава?

– Онлайн – отвърна Баркли и отпи от бирата. – Лесно е. Първия път, като се пробвах, си казах, че няма начин да се получи. Но си рекох: „Добре де, приключение е“. Пращат ти го маскирано в пакети за цигари. Можеш да избираш от цяло меню. Интернет е голяма работа.

Засмя се и попита:

– Е, за какво става дума? Не очаквах да се обадиш скоро?

Страйк се поколеба.

– Мислех си да ти предложа работа.

За момент Баркли се взираше в него, после отметна глава назад и избухна в смях.

– Да му се не види! Че защо не каза направо?

– А ти как мислиш?

– Не употребявам всяка вечер – каза Баркли сериозно. – Честна дума. На жената не й се нрави.

Страйк продължи да държи дланта си върху папката, мислеше.

Работеше по случай с наркотици в Германия, когато се запозна с Баркли. В британската армия се купуваше и продаваше дрога като във всяка друга сфера на обществото, но беше повикан отдел „Специални разследвания“, за да проучи нещо, което изглеждаше по-мащабна и професионална операция. Баркли бе сочен като ключов играч и откриването на килограм първокласен марокански хашиш в личните му вещи категорично оправдаваше провеждането на разпит.