Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Наложи му се да си проправя път сред вечните ремонтни работи по Тотнъм Корт Роуд, за да стигне до офиса си. Изчака, докато премина през най-шумния участък, и се обади на Робин да й съобщи, че е наел Баркли, но при обаждането му директно се включи гласова поща. Като си припомни, че в момента тя трябваше да е в загадъчната клиника, прекъсна обаждането, без да остави съобщение.

Докато вървеше, внезапно му хрумна нещо. Бе предположил, че клиниката е свързана с душевното здраве на Робин, но ако...

Телефонът в ръката му иззвъня: номерът на офиса.

– Ало?

– Господин Страйк? – изкудкудяка в ухото му ужасената Дениз. – Господин Страйк, може ли да се върнете бързо, моля ви? Моля ви... тук има един господин... иска да ви види спешно.

Страйк чу на фона силно изтракване и крясъци на мъж.

– Моля ви, елате си колкото може по-бързо! – писна Дениз.

– Идвам! – викна Страйк и се впусна в тромав бяг.

„ ... не изглежда човек, който е редно да бъде допускан тук.“

Задъхан и със силна болка в дясното коляно, Страйк използва парапета, за да се избута нагоре по последните стъпала на металната стълба, водеща към офиса му. Два високи гласа кънтяха през стъклената врата, единият мъжки, другият писклив, изплашен и женски. Когато Страйк влетя вътре, Дениз, притиснала се до стената, изплака:

– О, слава богу!

Страйк прецени, че мъжът в средата на стаята е около двайсет и пет годишен. Тъмната му коса падаше на сплъстени кичури около слабо и мръсно лице, на което се открояваха горящи дълбоко разположени очи. Фланелката, джинсите и суитшъртът му с качулка бяха окъсани и изцапани, подметката на едната от маратонките му се бе отделила от кожата. Животинска воня на некъпано тяло блъсна ноздрите на детектива.

Че непознатият беше душевноболен, нямаше съмнение. На всеки десет секунди в неконтролируем тик той докосваше първо върха на носа си, вече зачервен от постоянното натискане, после с глухо тупване средата на гръдната си кост и след това отпускаше ръка встрани. Почти незабавно пръстите му отново се стрелваха към носа. Сякаш бе забравил как да се прекръства или бе опростил действието за по-голяма бързина. Нос, гърди, отпусната ръка; нос, гърди, отпусната ръка; бе потискащо да се наблюдават тези механични движения и още повече защото той, изглежда, ги правеше несъзнателно. Беше един от онези болни и отчаяни хора, често срещани из столицата, които винаги бяха проблем на някой друг: пътникът в метрото, с когото всички избягваха зрителен контакт; крещящата жена на ъгъл, която всички се стремяха да заобиколят, като пресичаха от отсрещната страна на улицата – повредени фрагменти от човечеството с твърде масово присъствие, че да затормозят задълго съзнанието.

– Ти ли си онзи? – попита мъжът с пламтящите очи, а ръката му отново докосна носа и гърдите. – Ти ли си Страйк, детективът?

С другата ръка, а не с онази, заета непрестанно да се мести между носа и гърдите, той внезапно заопипва ципа си. Дениз изскимтя, сякаш уплашена, че той би могъл ненадейно да се разголи, и наистина изглеждаше напълно възможно.

– Аз съм Страйк, да – отвърна детективът и застана помежду непознатия и секретарката. – Добре ли си, Дениз?

– Да – прошепна тя, все още залепена за стената.

– Видях как дете беше убито – заяви непознатият. – Удушено.

– Добре – изрече Страйк със спокоен тон. – Защо не влезем там?

Направи жест към вътрешния кабинет.

– Трябва да се изпикая! – обяви мъжът и задърпа надолу ципа си.

– Натам тогава.

Страйк го заведе до вратата на тоалетната извън офиса. Когато тя се хлопна зад него, Страйк безшумно отиде при Дениз.

– Какво стана?

– Искаше да ви види и като му казах, че ви няма, се ядоса и взе да блъска по мебелите.

– Повикай полицията – полугласно й нареди Страйк. – Кажи им, че имаме много болен човек тук. Вероятно душевноразстроен. Изчакай първо да го заведа в кабинета си.

Вратата на тоалетната се отвори с трясък. Ципът на непознатия зееше разкопчан. Виждаше се, че не носи бельо. Дениз отново изцвърча, а той лудешки взе да мести ръка между носа и гърдите си, очевидно в неведение за тъмните срамни косми, които бе изложил на показ.

– Насам – любезно го покани Страйк.

Мъжът пристъпи през прага на вътрешния кабинет, а вонята му се бе удвоила след забързаното облекчаване.

След като му бе предложено да седне, непознатият се отпусна на ръба на стола за клиенти.