– Гадост!
Един човек, който влизаше в магазина за китари насреща, се озърна озадачен да види откъде идва викът.
Страйк прибра глава и се обърна с унищожителен поглед към Дениз, която се отупваше на прага пред кабинета му. Най-невероятно изглеждаше доволна от себе си.
– Опитах се да го задържа – обяви гордо.
– Да, видях – промърмори Страйк, мобилизирал целия си самоконтрол.
– Полицията идва насам.
– Фантастично.
– Желаете ли чаша чай?
– Не – процеди той през стиснати зъби.
– Ами ще ида да поизплакна банята тогава – каза тя и добави шепнешком: – Надали си е пуснал водата.
„Водих тази борба еднолично и в пълна потайност.“
Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“
Докато вървеше по непознатата Детфърд Стрийт, Робин изпита моментна лекота, после се зачуди кога последно се бе чувствала така и осъзна, че е било преди повече от година. Придобила енергия и ентусиазъм от следобедното слънце, от многоцветните витрини, от общата шумотевица наоколо й, в момента тя ликуваше от факта, че никога вече няма да стъпи в клиниката „Вилиърс Тръст“.
Терапевтката й бе недоволна, че тя прекъсва лечението.
– Препоръчахме пълен курс – бе й припомнила.
– Знам – отвърна й Робин, – но за съжаление, не виждам каква още полза би могло да ми донесе.
Терапевтката й отправи студена усмивка.
– Когнитивната поведенческа терапия беше чудесна – каза Робин. – Облекчи тревожността, ще продължа с това...
Тя пое дълбоко дъх с поглед, прикован към сандалите с нисък ток на жената, а после се насили да го насочи към очите й.
– ...само че не намирам тази част полезна.
Последва ново мълчание. След пет сеанса Робин привикна към такива. В нормален разговор би било сметнато за невъзпитано или пасивно-агресивно поведение да се правят такива дълги паузи и просто да се гледа другия човек в очакване той да заговори, но бе научила, че при психодинамичната терапия това бе стандарт.
Лекарят на Робин й бе дал направление за безплатна терапия по здравна каса, но списъкът на чакащите беше толкова дълъг, че тя реши с неохотната подкрепа на Матю да си плати за курса. Знаеше, че Матю едва се въздържа да не й каже как идеалното разрешение би било просто да се откаже от службата, която й бе докарала посттравматичен синдром и за която по негово мнение й се плащаше твърде малко, съпоставено с опасностите, на които бе изложена.
– Разбирате ли – продължи Робин с речта, която си бе подготвила, – животът ми е препълнен с хора, уверени, че знаят кое е най-доброто за мен.
– Е, да – подхвана терапевтката с маниер, който Робин би окачествила като снизходителен извън стените на клиниката, – вече го обсъдихме...
– ...и...
Робин по природа беше сговорчива и любезна. От друга страна, постоянно бе подтиквана от терапевтката да изрича неразкрасената истина в тази мрачна стаичка с банално растение в убитозелена саксия и кутия салфетки голям размер върху ниска масичка от чамово дърво.
– ...и честно казано – довърши тя, – чувствам и вас като един от тях.
Поредната пауза.
– Е – изрече терапевтката с кратък смях, – все пак аз съм тук да ви помогна да стигнете сама до изводи за...
– Да, но го правите, като през всичкото време ме тласкате – отвърна Робин. – С войнствен маниер. Оспорвате всичко, което кажа.
Робин затвори очи, внезапно обзета от тежка умора. Мускулите я боляха. Беше прекарала цялата седмица да тътри опаковани плоскости за мебели, да вади книги от кашони, да окачва картини.
– Излизам оттук с усещането, че съм въртяна на шиш – продължи Робин. – Връщам се у дома при съпруга си и той прави същото. Тормози ме с намусено мълчание и ме критикува за всяка дреболия. После се обаждам на майка ми и получавам нова доза от същото. Единственият човек, който не ми натяква непрекъснато да се взема в ръце, е... – Тя млъкна рязко, после довърши – ...моят съдружник в службата.
– Господин Страйк – с мил гласец изрече терапевтката.
Тема на постоянно пререкание между Робин и терапевтката бе отказът на Робин да обсъжда отношенията си със Страйк, освен за да потвърди, че той не знаеше колко силно й е въздействал случаят с Шакълуелския изкормвач. Заяви твърдо, че личните им отношения не са свързани с настоящите й проблеми. Оттогава терапевтката заговаряше за него във всеки сеанс, но Робин упорито отказваше да говори по темата.
– Да, той – потвърди сега.
– Според собственото ви признание не сте споделили с него пълната степен на тревожността си.
Читать дальше