Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Гадост!

Един човек, който влизаше в магазина за китари насреща, се озърна озадачен да види откъде идва викът.

Страйк прибра глава и се обърна с унищожителен поглед към Дениз, която се отупваше на прага пред кабинета му. Най-невероятно изглеждаше доволна от себе си.

– Опитах се да го задържа – обяви гордо.

– Да, видях – промърмори Страйк, мобилизирал целия си самоконтрол.

– Полицията идва насам.

– Фантастично.

– Желаете ли чаша чай?

– Не – процеди той през стиснати зъби.

– Ами ще ида да поизплакна банята тогава – каза тя и добави шепнешком: – Надали си е пуснал водата.

„Водих тази борба еднолично и в пълна потайност.“

Докато вървеше по непознатата Детфърд Стрийт, Робин изпита моментна лекота, после се зачуди кога последно се бе чувствала така и осъзна, че е било преди повече от година. Придобила енергия и ентусиазъм от следобедното слънце, от многоцветните витрини, от общата шумотевица наоколо й, в момента тя ликуваше от факта, че никога вече няма да стъпи в клиниката „Вилиърс Тръст“.

Терапевтката й бе недоволна, че тя прекъсва лечението.

– Препоръчахме пълен курс – бе й припомнила.

– Знам – отвърна й Робин, – но за съжаление, не виждам каква още полза би могло да ми донесе.

Терапевтката й отправи студена усмивка.

– Когнитивната поведенческа терапия беше чудесна – каза Робин. – Облекчи тревожността, ще продължа с това...

Тя пое дълбоко дъх с поглед, прикован към сандалите с нисък ток на жената, а после се насили да го насочи към очите й.

– ...само че не намирам тази част полезна.

Последва ново мълчание. След пет сеанса Робин привикна към такива. В нормален разговор би било сметнато за невъзпитано или пасивно-агресивно поведение да се правят такива дълги паузи и просто да се гледа другия човек в очакване той да заговори, но бе научила, че при психодинамичната терапия това бе стандарт.

Лекарят на Робин й бе дал направление за безплатна терапия по здравна каса, но списъкът на чакащите беше толкова дълъг, че тя реши с неохотната подкрепа на Матю да си плати за курса. Знаеше, че Матю едва се въздържа да не й каже как идеалното разрешение би било просто да се откаже от службата, която й бе докарала посттравматичен синдром и за която по негово мнение й се плащаше твърде малко, съпоставено с опасностите, на които бе изложена.

– Разбирате ли – продължи Робин с речта, която си бе подготвила, – животът ми е препълнен с хора, уверени, че знаят кое е най-доброто за мен.

– Е, да – подхвана терапевтката с маниер, който Робин би окачествила като снизходителен извън стените на клиниката, – вече го обсъдихме...

– ...и...

Робин по природа беше сговорчива и любезна. От друга страна, постоянно бе подтиквана от терапевтката да изрича неразкрасената истина в тази мрачна стаичка с банално растение в убитозелена саксия и кутия салфетки голям размер върху ниска масичка от чамово дърво.

– ...и честно казано – довърши тя, – чувствам и вас като един от тях.

Поредната пауза.

– Е – изрече терапевтката с кратък смях, – все пак аз съм тук да ви помогна да стигнете сама до изводи за...

– Да, но го правите, като през всичкото време ме тласкате – отвърна Робин. – С войнствен маниер. Оспорвате всичко, което кажа.

Робин затвори очи, внезапно обзета от тежка умора. Мускулите я боляха. Беше прекарала цялата седмица да тътри опаковани плоскости за мебели, да вади книги от кашони, да окачва картини.

– Излизам оттук с усещането, че съм въртяна на шиш – продължи Робин. – Връщам се у дома при съпруга си и той прави същото. Тормози ме с намусено мълчание и ме критикува за всяка дреболия. После се обаждам на майка ми и получавам нова доза от същото. Единственият човек, който не ми натяква непрекъснато да се взема в ръце, е... – Тя млъкна рязко, после довърши – ...моят съдружник в службата.

– Господин Страйк – с мил гласец изрече терапевтката.

Тема на постоянно пререкание между Робин и терапевтката бе отказът на Робин да обсъжда отношенията си със Страйк, освен за да потвърди, че той не знаеше колко силно й е въздействал случаят с Шакълуелския изкормвач. Заяви твърдо, че личните им отношения не са свързани с настоящите й проблеми. Оттогава терапевтката заговаряше за него във всеки сеанс, но Робин упорито отказваше да говори по темата.

– Да, той – потвърди сега.

– Според собственото ви признание не сте споделили с него пълната степен на тревожността си.