Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

От солта по устните си се почувства жадна, докато вървеше в нощта и оставяше дълбока диря в пясъка, която вълните неуморно заличаваха зад нея. Възможно ли беше, запита се, след като най-сетне се наплака, да бъркаше признателност и приятелство с нещо по-дълбоко? Да бе взела топлото чувство към човека, дал й работата, с любов към него? Разбира се, тя се възхищаваше на Страйк и бе силно привързана към него. Преживели бяха много вълнуващи моменти заедно, така че бе естествено да го чувства близък, но беше ли това любов?

Сама в топлата и препълнена с жужащи комари нощ, докато вълните въздишаха край брега, а тя потъркваше болящата я ръка, Робин си напомни мрачно, че бе имала много малък опит с мъже за жена с наближаващ двайсет и осми рожден ден. Само Матю бе познавала, той бе единственият й сексуален партньор, нейно сигурно убежище в продължение на десет дълги години. Ако бе развила увлечение към Страйк – ето, дори използва старомодна дума, по-подходяща за майка й, – не бе ли това също естествен страничен ефект от липсата на разнообразие и експериментиране, на каквото се радваха повечето жени на нейната възраст? След като тъй дълго бе останала вярна на Матю, не можеше ли да се очаква, че един ден ще отвори очи да види наличието на други варианти? Не бе ли крайно време да забележи, че Матю не беше единственият мъж на света? Страйк, каза си, бе просто човекът, с когото прекарваше най-много време, и нормално бе тъкмо върху него да проектира любопитството си, неудовлетворението си от Матю?

След като вкара ум и разум в онази част от себе си, която копнееше за Страйк, в осмата вечер от сватбеното им пътешествие тя стигна до трудно решение. Искаше да се приберат у дома по-рано и да съобщят на семействата си, че се разделят. Трябваше да каже на Матю, че не е свързано с никой друг, а след мъчителни и сериозни разсъждения е стигнала до извода, че не си подхождат достатъчно, за да останат женени.

Още си спомняше смесените чувства на паника и малодушие, когато отваряше вратата на вилата, приготвила се за разправия, до каквато така и не се стигна. Матю седеше отпуснат на дивана и като я видя, отрони:

– Мамо?

Лицето, ръцете и краката му лъщяха от пот. Когато пристъпи към него, забеляза, че вените му от вътрешната страна на ръката бяха грозно черни, сякаш някой ги бе напълнил с мастило.

– Мат?

Като я чу, той се усети, че тя не е покойната му майка.

– Не се... чувствам... добре, Роб.

Тя се втурна към телефона, позвъни в хотела и помоли да пратят лекар. Докато той пристигне, Матю ту изпадаше в делириум, ту идваше на себе си. Откриха драскотина върху опакото на дланта му и разтревожени стигнаха до предположението, че може да е тетанус, и Робин прецени по израженията на лекаря и сестрата, че положението е сериозно. Матю постоянно виждаше фигури в сенчестите ъгли на вилата, хора, които ги нямаше.

– Кой е това? – все питаше Робин. – Кой стои там?

– Няма никой, Мат.

Държеше ръката му, докато лекарят и сестрата обсъждаха постъпване в болница.

– Не ме оставяй, Роб.

– Няма да те оставя.

Имаше предвид, че няма да иде никъде в този момент, не че ще остане завинаги, но Матю се разплака.

– О, слава богу. Мислех си, че ще ме напуснеш... Обичам те, Роб. Знам, че оплесках нещата, но те обичам.

Лекарят даде на Матю антибиотици за през устата и отиде да проведе телефонни разговори. Матю със замъгленото си съзнание се вкопчи в жена си и я обсипа с благодарности. От време на време изпадаше в състояние, когато отново му се струваше, че вижда движещи се из стаята фигури, още на два пъти промърмори нещо за покойната си майка. Сама в кадифената чернота на тропическата нощ, Робин слушаше как крилати насекоми се блъскат в мрежата на прозорците, като ту успокояваше, ту наблюдаваше мълчаливо мъжа, когото бе обичала още от седемнайсетгодишна.

Не се оказа тетанус. През следващите двайсет и четири часа инфекцията реагира на антибиотиците. Когато се съвзе от внезапната и тежка болест, Матю постоянно я наблюдаваше, слаб и уязвим, какъвто не го бе виждала, боящ се, както й бе ясно, че обещанието й да остане е само временно.

– Не може да захвърлим всичко, нали? – питаше я от леглото, което лекарят бе настоял да не напуска. – Всички тези години...

Тя го остави да приказва за добрите времена, за споделените им преживявания и си припомняше наум за кискащото се момиче, което бе нарекло Страйк „Корми“. Представяше си как се връща у дома и иска анулиране на брака, тъй като той все още не беше консумиран. Припомни си парите, похарчени от родителите й за сватбения ден, който й беше ненавистен.