Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Определено беше душевноболен – каза Страйк с очи към ясното небе отвъд прозореца. – Твърдо страдаше от психоза.

– Да, но...

– Знам. – Той взе купчето листове, от които Били беше откъснал най-горния с написания си дополовина адрес, започна да го върти разсеяно в свободната си ръка. – Дали е душевноболен, в смисъл че си въобразява как е видял удушено дете? Или е душевноболен, който е видял удушено дете?

Известно време никой не проговори, докато и двамата превъртаха в съзнанието си историята на Били, като знаеха, че и другият прави същото. Този кратък момент на споделени мисли бе рязко прекъснат, когато един кокершпаньол, незабелязано от Робин обикалял и душил около розите, допря студения си нос до коляното й, при което тя писна.

– Какво става, по дяволите?

– Нищо... куче...

– Къде си?

– В едно гробище.

– Какво? Защо?

– Просто проучвам района. Трябва да вървя – каза тя и се изправи на крака. – Чака ме още багаж за разопаковане.

– Да, права си – каза Страйк и се върна към отсечения си служебен тон. – До събота.

– Много съжалявам – каза й възрастният собственик на кокершпаньола, докато Робин прибираше телефона си в чантата. – Боите ли се от кучета?

– Съвсем не – отвърна Робин, усмихна се и погали меката златиста глава на кучето. – Просто ме изненада.

Робин тръгна обратно през колоните с гигантски черепи към новия си дом и си мислеше за Били, когото Страйк бе описал тъй ярко, та я остави с усещането, че и тя го е видяла.

Толкова погълната беше от мислите си, че за пръв път тази седмица забрави да погледне на минаване нагоре към пъба „Бял лебед“. Високо над улицата, на ъгъла на сградата, имаше издялан лебед, който всеки път припомняше на Робин катастрофалния й сватбен ден.

„Но какво възнамеряваш да правиш в града?“

На десет километра разстояние Страйк остави мобилния си телефон на бюрото и запали цигара. Интересът на Робин към историята му подейства успокояващо след разпита, който бе изтърпял половин час след бягството на Били от офиса. Двамата полицаи, отзовали се на повикването на Дениз, явно се бяха зарадвали на възможността да натрият носа на прочутия Корморан Страйк, че не е непогрешим, и доста се побавиха, докато потвърждаваха и препотвърждаваха факта, че не бе успял да научи нито пълното име, нито адреса на вероятно изпадналия в психоза Били.

Лъчите на късното следобедно слънце паднаха върху бележника на бюрото му под ъгъл и разкриха бегли следи. Страйк загаси цигарата си в пепелника, който много отдавна беше задигнал от германски бар, вдигна купчето с листове и взе да го накланя ту на една страна, ту на друга в опит да разчете буквите, после хвана молив и го прекара леко по очертанията. Скоро се появиха разкривени главни букви, ясно изписващи думите „Чарлмонт Роуд“. Били бе натискал по-малко при изписване на номера на къщата или апартамента след името на улицата. Приличаше на 5 или на недовършено 8, но разстоянието предполагаше повече от една цифра, може би и буква.

Неизлечимият стремеж на Страйк да стига до корена на загадъчни инциденти както винаги му причини неудобства. Макар да бе гладен и уморен, при все че бе освободил секретарката си, за да може да затвори офиса, той откъсна листа с установеното име на улицата от купчето и отиде във външния офис, където отново включи компютъра.

В Обединеното кралство на няколко места имаше Чарлмонт Роуд, но с допускането, че Били надали разполагаше със средства да пътува много надалеч, предположи, че търсеният от него е в Ист Хам. Онлайн проверката показа, че там живеят двама души на име Уилям, но и двамата бяха над шейсетгодишни. Като си припомни как Били се боеше Страйк да не отиде у Джими, взе да издирва Джими, а после Джеймс и се сдоби с данни за Джеймс Фарадей, четиресет и девет годишен.

Страйк написа адреса на Фарадей под вдлъбнатините от драскулките на Били, без да е сигурен, че Фарадей е човекът, който му трябваше. Първо, в номера на къщата му нямаше петици и осмици и второ, запуснатият външен вид на Били предполагаше, че с когото и да живееше, той явно имаше твърде занижени претенции към личната му хигиена. А Фарадей съжителстваше със съпруга и май с две дъщери.

Страйк изключи компютъра, но продължи да се взира замислено в тъмния екран, като си преповтаряше историята на Били. Подробността за розовото одеяло го чоплеше. Изглеждаше твърде конкретен и банален детайл за психотично видение.