Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Пет минути по-късно беше принудена да отвори на Матю, тъй като от носа му течеше кръв и там, докато семействата им си крещяха в съседната стая, Матю с притисната към ноздрите тоалетна хартия я помоли да замине с него на Малдивите не като на меден месец, вече не, а за да си изяснят нещата насаме, „далеч от всичко това“, както се изрази, като направи жест към източника на олелията.

– Ще се стълпят и репортери – добави той обвинително. – Ще те погнат покрай тази история с Изкормвача.

Очите му бяха студени над окървавената тоалетна хартия, бесен й беше, задето го бе унижила на дансинга, гневеше се на Мартин, че го беше ударил. Нищо романтично нямаше в поканата му да се качи на самолета. Предлагаше конференция, шанс за спокойно обсъждане. Ако след сериозно обмисляне стигнеха до извода, че бракът е бил грешка, щяха да се приберат у дома след две седмици, да направят съвместно съобщение и всеки да тръгне по свой път.

В този момент нещастната Робин с пулсираща от болка ръка, разтърсена до дъното на душата си от чувствата, изпитани в прегръдката на Страйк, наясно, че вероятно и в този момент репортери се опитваха да я издирят, видя Матю ако не като съюзник, то поне като изход за бягство. Мисълта да се качи на самолет и да отлети далеч от цунамито на любопитство, клюки, гняв, загриженост и нежелани съвети, за което знаеше, че ще я връхлети, докато останеше в Йоркшър, силно я привлече.

И тъй, те заминаха, като почти не си проговориха по време на полета. Никога не попита Матю за какво си бе мислил през тези дълги часове. Знаеше само, че тя самата бе мислила за Страйк. Отново и отново се връщаше към спомена за прегръдката им, докато гледаше облаците да се плъзгат покрай илюминатора.

„Влюбена ли съм в него?“, бе се питала постоянно, но без да стигне до категоричен отговор.

Размишленията й по темата продължиха дни наред и тя не можеше да разкрие душевните си мъки на Матю, докато ходеха по белите плажове и обсъждаха напрежението, появило се помежду им. Матю спеше на дивана в дневната, а Робин – под балдахина на мрежата срещу комари над двойното легло на горния етаж. Понякога се караха, друг път потъваха в обидено и гневно мълчание. Матю следеше телефона на Робин, постоянно искаше да знае къде е, вземаше го и го проверяваше и тя знаеше, че търси обаждания и съобщения от шефа й.

Онова, което допълнително влошаваше нещата, бе, че такива нямаше. Очевидно Страйк не проявяваше интерес да говори с нея. Прегръдката на стълбите, към която мисълта й припкаше като куче към насладата от опикан уличен стълб, явно бе означавала много по-малко за него, отколкото за нея.

Вечер след вечер Робин се разхождаше сама по брега, заслушана в шумното дишане на морето с потяща се под гумената шина ръка и без телефон – оставяше го във вилата, та Матю да няма причина да я следи, за да провери дали не разговаря тайно със Страйк.

Но на седмата вечер, докато Матю си седеше във вилата, тя реши да се обади на Страйк. Почти без да го признава пред себе си, беше скроила план. В бара имаше стационарен телефон, а тя знаеше наизуст номера в офиса. От него обаждането щеше да се прехвърли автоматично към мобилния телефон на Страйк. Сама не знаеше какво щеше да му каже, щом се свържеше с него, но знаеше, че чуеше ли го да заговори, истината за собствените й чувства щеше да се разкрие пред нея. Когато телефонът зазвъня в далечния Лондон, устата на Робин пресъхна.

Насреща вдигнаха, но за няколко секунди никой не проговори. Робин се вслуша в звуците от движения, после чу кикот и най-сетне някой заприказва:

– Ало? Тук е Корми-Порни...

Жената избухна в дрезгав смях, а някъде в далечина се обади Страйк – хем развеселен, хем ядосан и много пиян:

– Дай ми го! Сериозно ти казвам, дай го тук...

Робин тръшна слушалката на вилката. По лицето и гърдите й беше избила пот. Чувстваше се засрамена, глупава, унизена. Той беше с друга жена. Смехът бе непогрешимо интимен. Непознатото момиче се закачаше с него, вдигна телефона му, нарече го „Корми“ (колко просташко!).

Реши, че ще отрече да му е звъняла, ако някога Страйк я попиташе за неосъществилия се разговор. Щеше да лъже, без да й мигне окото, и да се преструва, че не знае за какво говори той...

Женският глас по телефона й бе подействал като силен шамар. Щом Страйк можеше да вкара някоя в леглото си толкова скоро след прегръдката им – а тя бе готова да се обзаложи на живота си, че момичето, което и да беше то, или беше спало със Страйк, или се канеше да го направи, – значи, не седеше в Лондон да страда заради чувства към Робин Елакот.