Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Баркли настояваше, че е натопен, и Страйк, който участваше в разпита, беше склонен да му вярва, не на последно място защото снайперистът изглеждаше твърде интелигентен, за да не намери по-добро скривалище за хашиша от дъното на мешката си. От друга страна, съществуваха доказателства в изобилие, че Баркли е редовен потребител, и имаше не един свидетел, че поведението му започва да става невъздържано. Страйк остана с впечатлението, че Баркли е набелязан като изкупителна жертва, и реши да проведе самостоятелно разследване.

То доведе до интересна информация, свързана със строителни материали и доставки, предоговаряни на космически цени. Страйк не за пръв път попадаше на подобна корупция, но излезе, че двамата офицери, отговарящи за загадъчно изчезващите материали, бяха същите, настоявали Баркли да бъде изправен пред военен съд.

Баркли бе смаян при разпита, проведен от Страйк на четири очи, че човекът от „Специални разследвания“ внезапно проявяваше интерес не към хашиш, а към аномалии, свързани с договори за строителство. Отначало бе предпазлив, сигурен, че никой не би му повярвал предвид ситуацията, в която се беше озовал, но накрая призна пред Страйк, че не само бе забелязал проспаното от другите, а бе решил и да се разрови, при което бе документирал в таблици точните кражби на офицерите. За нещастие на Баркли, офицерите се бяха усетили за прекомерния му интерес към тяхната дейност и така не след дълго кило хашиш се бе озовало сред личните вещи на Баркли.

Когато Баркли показа на Страйк документацията, водена от него (тетрадката бе скрита далеч по-умело, отколкото хашишът), Страйк се впечатли от неговата методичност и инициативност, при положение че Баркли не беше специално обучен в техники на разследване. Като го попита защо се е заел с работа, за която никой не му плаща и му е докарала такива беди, Баркли повдигна широките си рамене и отвърна:

– Не е редно, нали така? Те обират армията. Прибират в джоба си пари на данъкоплатците.

Страйк вложи много повече часове работа в случая, отколкото колегите му смятаха, че си струва, но накрая благодарение на допълнителните му разследвания с цел да се придаде тежест, досието, съставено от Баркли за дейността на началниците му, доведе до тяхното осъждане. Естествено, заслугата отиде при отдел „Специални разследвания“, но Страйк се погрижи обвиненията срещу Баркли тихомълком да бъдат свалени.

– Като казваш „работа“ – чудеше се на глас Баркли сега сред обичайните разговори и шумове на пъба, – детективска работа ли имаш предвид?

Страйк виждаше, че идеята му допада.

– Да – отвърна. – С какво се занимаваш, откакто те видях за последно?

Отговорът бе потискащ, но не и неочакван. На Баркли му бе било трудно да си намери постоянна работа през първите две години след като бе напуснал армията и от време на време вършеше бояджийски услуги за фирмата на шурея си.

– Жена ми докарва повечето пари у дома – каза. – Има добра служба.

– Хубаво – каза Страйк. – Като начало мога да те ангажирам по няколко дни седмично. Ще ти плащам на граждански договор. Ако не се получи, всеки от нас може да се откаже по всяко време. Приемливо ли ти звучи?

– Да, напълно приемливо – отговори Баркли. – Колко плащаш горе-долу?

В продължение на пет минути обсъждаха заплащането. Страйк обясни принципа, на който останалите му служители работеха на граждански договор, и как в офиса трябваше да бъдат донасяни разписки и други документи за професионални разходи за получаване на компенсация. Накрая отвори папката и я плъзна по масата към Баркли, за да му покаже съдържанието й.

– Искам този човек да бъде следен – каза и посочи снимка на бузест младеж с гъста къдрава коса. – Да се правят снимки на онези, с които се среща, и да се разучи какво крои.

– Да, добре – отвърна Баркли, извади мобилния си телефон и снима обекта и адреса му.

– Днес го наблюдава другият ми човек – каза Страйк, – но те искам пред апартамента му утре от шест сутринта нататък.

Остана доволен, че Баркли не оспори ранния час.

– А какво стана с онова девойче? – попита Баркли, като пъхна телефона в джоба си. – Онази, която я имаше по вестниците с теб.

– Робин ли? Тя е в отпуск. Връща се другата седмица.

Разделиха се с ръкостискане и Страйк се порадва на миг мимолетен оптимизъм, преди да си припомни, че трябваше да се върне в офиса, което означаваше близост до Дениз с нейното папагалско бърборене, навика й да приказва с пълна уста и неспособността й да запомни, че той мразеше слаб чай с много мляко.