Сузан Хил - Жената в черно

Беше девет и трийсет часът на Бъдни вечер. Докато прекосявах дългото входно антре на „Монашеската обител“ на път от трапезарията, където току-що се бяхме насладили на първото тържествено празнично угощение, към гостната с пламтящата камина и разположените край нея мои близки, аз се поспрях и — както правя всяка вечер — отидох до входната врата, отворих я и прекрачих прага.

Обичам да усещам полъха на вечерта, да вдишвам въздуха, независимо дали е упойващото благоухание на цветята през лятото, острият пушек от огньовете с гнили есенни листа или режещият студ на снежния мраз. Обичам да се озъртам, да вдигам очи към небето, независимо дали виждам луна, звезди или пълен мрак, обичам да се взирам в тъмнината пред себе си в очакване да чуя гласовете на нощните твари, да слушам как стенанията на вятъра се извисяват, а после стихват. Обичам потропването на дъжда в короните на плодните дървета и въздушния поток, носещ се към хълма откъм равните пасища край речната долина.

С ликуващо сърце тази вечер усетих веднага, че във времето настъпва промяна. Цяла седмица валя дъжд — студен дъжд, придружен с мъгла, спуснала се ниско над къщата и околностите. От прозорците, гледащи към градината, се виждаше на не повече от един-два ярда. Лошо време, в което сякаш не се развиделяваше докрай и студът бе свиреп. Разходките не доставяха удоволствие — видимостта не позволяваше да се стреля по дивеч и вечно калните кучета бяха сърдити. Палехме лампите в къщата и през деня, от стените на килера, зимника и бараката в двора се просмукваше влага, вътре миришеше на застоял въздух, а дървата в огнищата пращяха и унило припламваха.

От години моето настроение се влияе изключително много от състоянието на времето и си признавам, че ако сред останалите членове на домакинството не преобладаваше духът на веселие и суетня, щях да се поддам на мрачните мисли и бездействието, неспособен да се насладя както трябва на вкуса към живота, раздразнен от собствената си уязвимост. Суровото време обаче само подтиква Есме да бъде неудържимо енергична, така че коледните празници тази година бяха подготвени много по-грижливо и с по-голямо оживление от обикновено.

Пристъпих една-две крачки напред, за да изляза от сянката на къщата и да огледам света на лунната светлина. „Монашеската обител“ е разположена върху възвишение, издигащо се плавно на около четиристотин стъпки от Ней — малка река, лъкатушеща от север на юг през плодородна и закътана местност. В низината има пасища, из които тук-таме растат горички от различни широколистни дървета. Зад къщата обаче започва съвсем друг пейзаж — няколко квадратни мили с гъсти шубраци и пирен, късче пустош сред процъфтяващите форми. Намираме се само на две мили от едно доста голямо село и на седем мили от главното пазарно градче, и все пак във въздуха витае духът на отдалеченост и усамотеност, заради който всъщност се чувстваме доста откъснати от цивилизацията.

За пръв път видях „Монашеската обител“ един следобед в разгара на лятото, когато пътувах с двуколката. Придружавах господин Бентли, доскоро мой работодател. Вече се бях издигнал до положението на пълноправен съдружник в адвокатската кантора, където бях нает още на млади години и където на практика останах да служа до края на кариерата си. По онова време господин Бентли наближаваше възрастта, когато човек изпитва желание да прехвърли на другиго товара на отговорностите и малко по малко работата премина в мои ръце. Макар че той продължи да пътува до седалището ни в Лондон поне веднъж седмично до смъртта си, почина осемдесет и две годишен. По онова време обаче господин Бентли все повече започна да предпочита живота в провинцията. Не го биваше да лови дивеч и риба, но се беше ангажирал с ролята на областен съдия, черковен настоятел, управител на едно друго и член на разни местни съвещателни тела, групи и комитети. Бях доволен и изпитвах определено облекчение, когато след толкова много години той ме направи пълноправен съдружник, а същевременно смятах, че получавах този пост напълно заслужено, понеже достатъчно се бъхтих като товарно добиче и поемах голям дял от отговорността за благото на фирмата, а насреща получавах несъответстващо възнаграждение — поне по отношение на заеманата длъжност.

И така, в онзи неделен следобед, аз седях редом с господин Бентли и се наслаждавах на гледката отвъд високите живи плетове от пирен към зелените, потънали в дрямка морави, докато той остави кончето бавно и кротко да поеме обратния път към неговото донякъде грозно, но извънредно внушително имение.