Сузан Хил - Жената в черно

Веднага реших, че поне докато съм жив, написаното ще бъде само за моите очи. Аз бях човекът, измъчван и страдал от този призрак — не, всъщност не бях единственият, но с положителност от всичките само аз не бях умрял. Ако можеше да се съди по това колко се разстроих тази вечер, значи историята все още дълбоко ме тревожеше — следователно злият дух, обладал съзнанието ми, трябваше да бъде прогонен именно от мене.

Погледнах към луната и към ярката Полярна звезда. Бъдни вечер… После отправих молитва — искрена, простичка молитва за успокоение на душата и за сила и твърдост, за да издържа, докато приключа с това твърде мъчително начинание. Помолих се и да бъде благословено семейството ми, както и за спокойна почивка за всички ни тази нощ. Защото, макар че в момента бях овладял чувствата си, аз се боях от дългите часове на мрак, които ми предстояха.

И като отговор на молитвата ми мигом в съзнанието ми изникнаха стихове, които някога знаех наизуст, но бях забравил. По-късно ги казах на Есме и тя веднага се сети кой ги е написал.

Щом изрекох гласно тези думи, олекна ми на душата. Усетих, че вече съм дошъл на себе си, макар че се чувствах скован от взетото решение. Щом се изнижеха празниците и членовете на семейството си заминеха, а ние с Есме останехме сами, щях да се заловя със записването на моята история.

Когато се прибрах вкъщи, Изобел и Обри се бяха качили горе, за да изпълнят радостното задължение да пълзят по пода с чорапи, пълни с подаръци за децата. Едмънд четеше, а Оливър и Уил бяха отишли в старата стая за игри, намираше се в задната част на къщата, където имаше очукана билярдна маса. Есме разтребваше гостната и явно се канеше да си ляга. Не каза нито дума за случилото се, макар че изглеждаше притеснена, така че ми се наложи да измисля тежък пристъп на лошо храносмилане, за да оправдая странното си поведение. Погрижих се за камината — задуших огъня и изтръсках лулата си отстрани на решетката. Отново се почувствах спокоен и невъзмутим. Вече не се тревожех, че ми предстои да изпитам ужас, когато остана сам и заспя, или будувам през нощта, която предстоеше.

На другия ден беше Коледа и аз я очаквах с радост и нетърпение — това щеше да бъде време за семейно щастие и веселие, за любов и приятелство, за шеги и смях.

А отминеше ли празникът, щях да се заловя за работа.

Беше понеделник следобед през ноември и вече се здрачаваше — не поради напредналото време, часовникът току-що отмери три часа, а поради мъглата — възможно най-гъстата лондонска мъгла, която ни обгръщаше от всички страни още от зори, ако изобщо можеше да се говори за зазоряване, понеже дневната светлина почти не проникна през неприятния сумрак на плътната пелена от мъгла.

Мъглата бе навсякъде, висеше над Темза, пълзеше из безистените и алеите, връхлиташе тежко сред голите дървеса в градските паркове и градини, влизаше и в къщите — провираше се през дупките и цепнатините като зловонен дъх, шмугваше се крадливо вътре при всяко отваряне на вратите. Беше жълта на цвят, нечиста мъгла с гадна миризма, мъгла, която задушава и заслепява, мърси и цапа. Мъже и жени прекосяваха улиците, стиснали живота в собствените си ръце. Препъваха се по тротоарите, вкопчени в перилата или един в друг, за да не изгубят вярната посока.

Всичко звучеше приглушено, едва се виждаха размазани очертания. Мъглата се появи преди три дни и сякаш възнамеряваше да остане завинаги. Може да се каже, че притежаваше качествата на всички такива мъгли: изглеждаше страховита и зловеща, променяше неузнаваемо познатия ни свят и объркваше хората така, както когато очите ти са вързани с кърпа при играта на „сляпа баба“.

Лесно е сега да обърна поглед назад и да си внуша, че целият ден е бил някакво предзнаменование за предстоящото пътуване, че или шестото чувство, или телепатичната интуиция, която се крие някъде дълбоко в съзнанието на повечето хора, ми даваха знак да бъда нащрек. Но в онези млади години аз бях трезвомислещ и изпълнен със здрав разум, така че не изпитвах никакво безпокойство, нито опасения. Ако на душата ми не беше леко както обикновено, то това положително се дължеше на ноемврийската мъгла и подобно униние сигурно измъчваше всеки лондончанин.