Сузан Хил - Жената в черно

Гостната на „Монашеската обител“ е дълга стая с нисък таван и големи прозорци в двата края, сега закрити със завеси, но денем през тях влиза много светлина и от север, и от юг. Тази вечер гирлянди и венци от клонки на вечнозелени храсти, събрани следобед от Есме и Изобел, украсяваха стената над каменната камина, а сред тях бяха вплетени дребни плодове, алени и златни ленти. В дъното се виждаше коледното дръвче, окичено и със запалени свещи, а под него бяха струпани подаръци. Имаше и цветя — вази с бели хризантеми — а в средата на стаята върху кръгла маса се издигаше пирамида от варакосани плодове. Острият аромат от набучените с карамфил портокали във фруктиерата изпълваше въздуха и се смесваше с миризмата на клонки и с дима от запалените дърва — истинското ухание на Коледа.

Седнах на креслото си, дръпнах го малко по-далече от лумналия огън и се заех с продължителното и успокоително занимание, което представлява запалването на лула. Усетих, че с това прекъсвам оживения разговор, воден от другите, и че Оливър и Уил непременно биха искали да го продължат. Затова още щом разпалих предпазливо лулата, попитах:

— Е, за какво става дума?

Последва мълчание, а Есме, с бродерия в ръцете, поклати глава и се усмихна:

— Хайде, казвайте!

Тогава Оливър се изправи и тръгна из стаята, като бързо гасеше лампите по пътя си, докато не останаха само свещите по коледното дръвче в дъното, така че когато той се върна на мястото си, виждахме се само на отблясъците от огъня в камината и на Есме се наложи да остави ръкоделието си — нещо, което тя направи с неудоволствие.

— Струваше си да свърша работата както трябва — подхвърли с известно доволство Оливър.

— Е, казвайте, момчета!

— Хайде, Уил, не е ли твой ред?

— Не, на Едмънд е.

— Аха! — възкликна най-малкият от братята Ейнли със странен, плътен глас. — Мога, стига да искам!

— Задължително ли е да са угасени лампите? — обади се Изобел, сякаш правеше забележка на малки деца.

— Да, сестричке, задължително е, ако човек търси автентична атмосфера.

— Но аз не съм убедена, че искам точно това.

Оливър тихо простена.

— Хайде, започвайте!

Есме се наведе към мен.

— Разказват си истории с призраци.

— Да, най-подходящото нещо за Бъдни вечер! — подхвърли Уил с глас, станал треперлив както от вълнение, така и от желанието да избухне в смях.

— Това е древна традиция.

— Самотна къща в глухата провинция, гостите са се събрали около огнището в тъмната стая, чува се воят на вятъра в комина… — И Оливър отново простена.

След него прозвуча солидният, приятно ироничен глас на Обри:

— Тогава ще е най-добре да продължите!

Така и стана. Едмънд и Уил се надпреварваха да разказват истории, коя от коя по-страшни и спиращи дъха, с множество драматични ефекти и престорени писъци, всяващи ужас. Всеки гледаше да се представи по-добре от другите, като стигаше до крайна изобретателност и засипваше слушателите с мъчителни подробности. Разказваха за мокри стени в необитаеми замъци, за обрасли с бръшлян манастирски развалини, за заключени стаи без прозорци и тайни подземни тъмници, за усойни костници и буренясали гробища, за стълбища, скърцащи под невидими стъпки, за пръсти, потропващи по вратите, за вой и крясъци, стенания и неуловимо присъствие, за дрънчене на врати, за монаси с капюшони и безглави конници, за нахлуваща мъгла и внезапно извил се вятър, за безплътни привидения и забулени в покрови духове, за вампири и копои, прилепи, плъхове и паяци, за убити мъже, открити призори, и за обезумели жени, побелели в миг, за изчезнали трупове и проклятия, тегнещи върху богати наследници. Историите ставаха все по-зловещи, по-невероятни и по-глупави, така че скоро пъшканията и виковете прераснаха в неудържим смях, понеже всеки присъстващ, дори кротката Изобел, добавяше по някоя отвратителна подробност.

Отначало аз се развличах и слушах с внимание, но както си седях и гледах отблясъците на камината, започнах да чувствам, че съм изолиран от останалите и съм външен човек в техния кръг. Опитах се да превъзмогна растящото безпокойство и да спра нахлуването на потока от спомени.

Вярно, това бе забавление, оживена и безобидна игра на млади хора, подходяща за празника и плод на древна традиция, както казваше Уил. Нямаше за какво да се тревожа и измъчвам, нямаше какво да предизвика неодобрението ми. Нямах желание да им развалям удоволствието и да ме сметнат за стар, лишен от въображение досадник, затова с нетърпение исках да се включа в общото занимание, което представляваше просто приятно прекарване на времето. Поведох горчива битка в душата си, обърнал глава настрани от огнището, да не би случайно някой да забележи изражението ми, защото знаех, че вече си личи обзелото ме притеснение.