Николай Райнов - Жената с огнена коса (Индийска приказка)

Имало едно време в Индия един богат търговец. Той живеел щастливо с жена си, почитан от всички. Но те си нямали деца. Жената постоянно тъгувала, а веднъж се разплакала, отишла при мъжа си и му казала:

— Защо съм толкова нещастна, че нямам деца? Поне едно да имах, щях да бъда доволна!

Мъжът отговорил на нейната жалба с тия думи:

— Ако ти нямаш дете, сестра ти има девет. Защо не осиновиш едно от тях?

Жената отишла при сестра си и взела най-малкия й син, за да го отгледа. Тя го обикнала от все сърце и го възпитала като своя рожба.

Минали се няколко години. Момчето тръгнало на училище. Веднъж, като се връщало вкъщи, то се сбило с един другар, който го повалил на земята и го набил. То с плач се върнало вкъщи. Майка му измила и превързала раните му, но не се спуснала да гони другото момче, като си мислела тъй: „Ако хвана онова момче и го накажа, то ще си отмъсти двойно на моето. По-добре да го оставя.“ Ала детето започнало да мърмори:

— Личи си, че не си ми истинска майка! Да ми беше майка, не би се стърпяла и би дала на онова зло момче да разбере, та да не ме закача друг път.

Жената чула тия думи и се огорчила. Решила да върне детето на сестра си.

На мъжа си тя казала:

— Ти знаеш колко обичам момчето, как се грижех за него цели седем години, а все пак то не ме обича, както обича майка си, която никак и не вижда. Сега видях, че не струва да се отглежда чуждо дете. Аз няма да се успокоя, докато не измоля син от Махадева.

— Ти си изгубила ума си — рекъл мъжът. — Къде ще намериш Махадева? Той живее на небето, а ти не знаеш пътя, който води натам.

— Ще отида да го потърся — рекла жената, — ще го търся, докато го намеря. Няма да се върна вкъщи, додето не се уверя, че молитвата ми е чута.

Още същия ден тя напуснала своя дом. Дълго се скитала жената из джунглите, много дни и нощи прекарала в пустинята, като оставила далеч родната си страна, и най-после стигнала до една голяма река. Седнала да си почине и видяла, че край реката седят още две жени, дошли също отдалеч. Едната била царица и се казвала Коплинга, а другата — танцувачка.

Трите жени учудено се гледали една друга: никоя от тях не очаквала да срещне някого в това пустинно място.

Царицата заговорила първа:

— Коя си ти и къде отиваш? — попитала тя жената на търговеца.

— Аз съм жена на търговец, ида от далечна страна; търся Махадева. Той е милостив, та ще го помоля да ми дари дете. А ти, благородна жено, коя си и къде отиваш? — попитала тя царицата.

— И аз съм като тебе — с въздишка промълвила Коплинга, — макар да съм царица. Нямам деца, та съм тръгнала да търся Махадева, за да измоля от него детенце. А ти коя си и къде отиваш? — обърнала се Коплинга към третата жена.

— Аз съм танцувачка и също нямам деца; и аз търся Махадева, за да изпрося от него дете.

— Тогава да вървим заедно — предложила жената на търговеца.

Царицата и танцувачката се съгласили. И трите жени тръгнали на път.

Те вървели дълго и навлизали все по-навътре в пустинята. Никъде не срещали жив човек, никъде не се решавали да пренощуват. Краката им подпухнали от ход и се разранили, дрехите им се разкъсали. Те се хранели с диви плодове и корени. Най-сетне стигнали до брега на една много голяма река и се спрели в отчаяние: пред тях течал страшен огнен поток. Не знаели как да минат отвъд. Царицата и танцувачката заплакали:

— Защо бяха тия страдания и тревоги? Как да отидем по-нататък?

Но жената на търговеца не се отчайвала.

— Трябва ли да се спрем сега, когато вече толкова дълъг път сме изминали? — рекла тя. — Хайде да преминем през огъня!

И тя смело се хвърлила в огнените вълни. Ала спътниците й не посмели да я придружат.

— Вървете без страх — викала им през това време жената отсред реката, — огънят не пари!

Но жените се боели:

— Ние ще те чакаме тук. Ако намериш Махадева, кажи му и за нас.

Жената на търговеца излязла на другия бряг. Навлязла в дива страна, дето на всяка крачка срещала слонове, диви бикове, лъвове, тигри и мечки. Те ръмжели към нея от всички страни и й се зъбели. Ала жената безстрашно минавала край тях. Тя си мислела: „По-добре да загина тук, отколкото да се върна, без да достигна целта си.“ И дивите зверове я пропуснали да мине, без да я нападнат. В това време великият Махадева гледал от облаците към земята. Дожаляло му за жената, която вече дванадесет години се скитала с надежда да го срещне. Той посадил сред пустинята мангово дърво, до него направил извор, а сам той се превърнал на факир и застанал под дървото. Но жената била толкова дълбоко замислена, че не видяла ни факира, ни извора, ни дървото. Тогава факирът я повикал: