Николай Райнов: Жената с огнена коса (Индийска приказка)

Стражата отвела Койла извън града, в джунглите. Там решили да му отрежат главата, но той помолил да му позволят сам да се убие. Сложил пред гърдите си остър нож и паднал на него. Ножът бил толкова остър, че разсякъл мъжа тъкмо на две половини. Тъй го оставили и да лежи.

Когато вестта за смъртта обиколила града, мнозина, които били видели миналия ден продавача на пазара, почнали да се вълнуват.

— Тази работа не е чиста. Царят е прибързал. Тоя мъж не е откраднал гривната. Не може той да се реши тъй открито да продава на пазара крадено нещо. Такъв хубавец, такъв благороден наглед! Не, царят е бездруго измамен от зли хора.

И всички съжалявали нещастния продавач, мнозина дори плакали за него. За да тури край на всичко, царят издал заповед, с която под страх на смърт забранил да се говори за случката и да се проливат сълзи за загиналия. Народът млъкнал: никой вече не смеел да каже дума за убития чужденец.

Рано сутринта през този ден, когато се случило това, старата млекарка, у която гостувала Чандра, занесла на гостенката си чаша с мляко. Щом сръбнала, Чандра отстъпила в ужас.

— Бабичко, какво си направила. Устата ми е пълна с кръв!

— Какво думаш, гълъбице, сигурно лош сън си сънувала! Каква кръв! Прясно топло млечице. Опитай, мое дете, опитай още веднъж, успокой се!

Чандра пак допряла устните си до чашата:

— Не, не мога: това е чиста кръв!

И тя заплакала.

— Навярно ужасно нещастие се е случило. Цяла нощ сънувах страшни сънища, тази сутрин сватбената ми огърлица се скъса, а сега това мляко стана на кръв… Пусни ме, бабичко, пусни ме! Аз ще отида да потърся съпруга си: той трябва да е загинал.

— Не, мое дете — спряла я бабичката, — няма да те пусна. Ти си толкова хубава, че не бива да вървиш сама по улиците в тоя чужд град. Твоят мъж няма да бъде доволен, ако се върне и не те намери тук. Ще те откраднат, ще те отведат като робиня. Имай търпение: аз ще отида в града и ще потърся съпруга ти. Жив или мъртъв ще ти го доведа.

В града бабата тръгнала бавно по улиците и започнала да се вглежда — дано види някъде Койла или да чуе нещо за него. Но по улиците не се виждал никой и нищо не се чувало: всички се боели да нарушат заповедта. Това усъмнило жената и тя почнала още по-внимателно да разглежда всяко ъгълче и всички улички около пазара, дано срещне Койла. А през това време не преставала да се провиква, като минавала по една и съща улица:

— Мляко, кой иска мляко? Масло, кой иска масло? Сирене, продавам сирене!

Една жена, която през цялото време любопитно я наблюдавала през прозореца, я повикала:

— Стрино, ей, стрино! Защо говориш глупости? Ти вече шест пъти мина по нашата улица и шест пъти извика, че продаваш различни неща в един и същи съд. Може да си помислят хората, че нямаш повече ум в главата си от вчерашния хубавец! Той цял ден седя на едно място с една гривна, а оттам отиде право в гроба.

— За кого говориш? — рекла старата.

— Ти сигурно не си от града, щом нищо не знаеш. Забранено е да се приказва за това: царят се закани да обеси оногова, който спомене за него… Ах, какъв хубавец беше!

— Ами де е сега? — шепнешком попитала бабата.

— Ей там! Виждаш ли на полето народ? Царският златар обвини момъка в кражба и го осъдиха на смърт. Но мнозина го смятат за невинен… Само си мълчи: не казвай никому каквото ти разказах.

Бабата се затекла към мястото, което й посочила жената, но когато стигнала там, видяла трупа на Койла, разделен на две половини. Тя коленичила и се разплакала. Стомната паднала от главата й се счупила на късове. Плачовете на бабата привлекли вниманието на стражата. Няколко души се спуснали към нея:

— Стрино, стрино! Забранено е да се плаче за тоя мъртвец!

— Та аз нима за мъртвеца плача? Какво ми важи той! Стомната ми се счупи, не виждате ли: чирепите се търкалят. Как да не плача?

И тя отново се заляла в сълзи и започнала грижливо да събира чирепите.

След това бабата се затекла у дома си разплакана и се хвърлила към Чандра:

— Дете мое, нещастна дъще моя! Ти си права! Беда, беда ни сполетя!

И тя й разказала всичко.

Като стрела се понесла Чандра към двореца, право в онази стая, дето седял царят.

— Как си посмял да убиеш съпруга ми? — извикала тя, цяла разтреперана от негодуване.

При нейния глас в далечните покои на царицата със звън се разтворил здраво заключеният сандък със скъпоценности, чудната гривна изскочила пред очите на всички, минала през затворените врата и се обвила около крака на разгневената княгиня.