Николай Райнов - Жената с огнена коса (Индийска приказка)

— Жено, жено, къде бързаш? Ела си почини!

Тя го погледнала и казала:

— Защо се грижиш за мене, благочестиви отче? Чети си молитвата и ме остави да си вървя!

— Спри се — извикал той повторно. — Изслушай ме!

Тя се спряла. Тогава Махадева се изправил пред нея, но не в образ на факир, а в пълния блясък на небесен господар. Жената паднала пред краката му.

— Къде бързаш, жено, кажи ми!

— Търся Махадева: дванадесет години скитам из пустинята и го диря, искам да го помоля да ми подари дете.

— Не го търси вече — властно отговорил Махадева. — Вземи това манго. — И той й подал един плод от чудното дърво. — Изяж го и си иди; твоята молитва е чута.

Тогава жената си спомнила за двете си спътници и рекла:

— Господи, ние сме три, но двете останаха при огнената река: те се уплашиха от страшния поток. Бъди милостив, подари и на тях деца.

А Махадева казал:

— Ако искаш, раздели с тях своето манго и те ще имат деца.

Махадева изчезнал, а жената, весела и щастлива, тръгнала към мястото, дето с нетърпение я очаквали царицата и танцувачката.

— Аз намерих Махадева — той ми даде вълшебно манго и ми позволи да го разделя с вас, за да имаме деца и трите.

Тя смачкала сочния плод, дала сока на царицата, кората на танцувачката, а ядката оставила за себе си.

И трите жени се върнали весели. Царицата и танцувачката скоро стигнали в своята страна, а жената на търговеца трябвало да върви още дълго време, докато стигне до града, дето живеел мъжът й.

Тя толкова отслабнала и се изменила през време на пътуването, че роднините й едва я познали и всички й се изсмели. Дори търговецът казал на жена си:

— Не виждам полза от твоето дълго скитане; ти се върна окъсана като просякиня, та всички ти се смеят.

— Нека се смеят — спокойно отговорила тя. — Аз видях Махадева, изядох вълшебното манго и ще имам дете.

Така и станало. След няколко месеца на търговеца се родил син. В същото време и царицата родила дъщеря, и танцувачката — също.

И трите жени били щастливи; всяка известила на своите роднини и познати и според състоянието си дала угощение на бедните — от благодарност към Махадева. Жената на търговеца нарекла своя син Койла за спомен на манговата ядка; танцувачката нарекла дъщеря си Маули, в чест на сладката обвивка на плода, а малката княгиня кръстили Чандра, понеже била хубава и нежна като светлата луна. Чандра била толкова хубава и мила, че един неин поглед покорявал всички сърца. Тя била най-хубавото дете в цялата страна, а поразително било това, че се родила с две скъпи гривни на краката: тия гривни растели заедно с нея. Такива гривни никой не бил виждал: скъпоценните камъни по тях блестели като звезди, а около тях висели мънички златни звънчета, които звънели, когато някой се приближи към детето. Бащата и майката не можели да се нагледат на момичето. Скоро били изпратени по цялото царство пратеници да свикат учените брамини, за да се узнае съдбата на княгинята. Събрали се мъдрите старци от всички краища на страната. Дълго мълчалите, най-после най-мъдрият от тях рекъл:

— Ако искате да спасите царството, отдалечете детето от страната: след време то ще подпали цялата държава.

Царят се разтреперал от гняв:

— Ти си лъжец! — извикал той. — Ти ще отговаряш с главата си за тези думи.

— Моята шава е в твоя власт — покорно отговорил ученият брамин, — но не ме укорявай в лъжа! Нека донесат малко вълна, аз ще ти докажа, че не лъжа.

Донесли вълна. Браминът я допрял до косата на детето. Вълната веднага пламнала и изгоряла до влакно, като опърлила ръцете на околните.

— Както изгоря сега вълната, тъй един ден ще изгори и цялата страна, ако княгинята е жива — повторил браминът.

Всички придворни изплашено се спогледали.

— Ако е тъй — мрачно решил царят, — нека веднага махнат детето.

Напразно плакала и се молела царицата, напразно раздумвала мъжа си да отмени суровата заповед. Той бил упорит. Заповядано било да сложат детето в голям ковчег, да го занесат отвъд царството и да го хвърлят в една голяма река, която са вливала в морето. Царицата поръчала великолепен ковчег от скъпо дърво, окован със злато и скъпоценни камъни, турила грижливо детето в него и казала да го пуснат в реката.

Ковчегът не потънал. Той плувал дълго, докле стигнал в страната, дето живеел оня търговец с жена си. Когато веднъж търговецът излязъл край реката, забелязал плуващия ковчег.

— Ей, приятелю! — извикал той на рибаря, който простирал наблизо мрежата си. — Хвани онзи ковчег и ми го донеси тук. Той ще бъде твой, а каквото има в него, ще бъде мое.