Сузан Хил - Жената в черно

Доколкото мога да вярвам на спомените си, аз обаче не изпитвах друго, освен любопитство и професионален интерес в пестеливо описания от господин Бентли случай. Донякъде предвкусвах и предстоящо приключение, понеже дотогава не бях посещавал тази отдалечена част на Англия, за където щях да отпътувам. Изпитвах и определено облекчение, че ще се измъкна от нездравия климат, от мъглата и влагата. Нещо повече, понеже бях едва на двайсет и три години, все още съхранявах момчешката страст към всичко, свързано с железопътните гари и пътешествията с парни локомотиви.

Може би най-забележителното е колко добре си спомням дори нищожните подробности от този ден, макар че все още не се беше случило нищо необичайно и нервите ми бяха в ред. Затварям очи и ето че седя в кабриолета, който пъпли през мъглата към гара „Кингс Крос“. Долавям мириса на студената, просмукана с влага кожа на седалката и неописуемата воня, промъкваща се през прозореца, и отново изпитвам чувството, че ушите ми са запушени с памук.

Езерца от жълта като сяра светлина, сякаш плиснали от различни кътчета в някой от кръговете на ада, се стичаха от витрините и прозорците на жилищата над тях, извираха от мазетата като огнени езици от пъклени дълбини, а по уличните ъгли светеха нажежените до червено локви на мангалите с кестени. Някъде мярнах зловещия кървав пушек от огромен врящ котел с катран за майсторите, оправящи пътя, а другаде видях — вдигнат високо от човека, палещ уличните лампи фенер, който се клатушкаше и примигваше.

Чуваше се оглушителен шум от стържещи по настилката спирачки, свирене на тромби и викове на стотици кочияши, бавени и заслепявани от мъглата, а когато надникнах от кабриолета, забелязах неясни силуети, които пипнешком търсеха път в навъсения мрак. Приличаха на привидения, закрили устата си с шалове, воали и кърпи, а достигнеха ли до някое езерце от светлина, сякаш се превръщаха в червенооки демони.

Почти петдесет минути ни трябваха, за да изминем разстоянието от около миля между „Чеймбърс“ и гарата. Нямаше с какво да променя положението, пък и бях предвидил, че в началото пътуването ми ще се забави, затова отново седнах, с утехата, че това сигурно ще бъде най-лошата му част, и взех да си припомням какво говорехме с господин Бентли сутринта.

Погълнат от разни досадни подробности около прехвърлянето на правото за даване на имоти под наем, за миг бях забравил за мъглата, плътно притисната до прозореца — като космат звяр, скочил на гърба ми — когато влезе писарят Томс и ми предаде, че господин Бентли ме вика в кабинета си. Томс беше дребно човече, тънко като бастун и с кожа с цвета на лоена свещ. Непрекъснато страдаше от настинка и подсмърчаше на всеки двайсет секунди, поради което се уединяваше в уютна стаичка до входното антре, където съхраняваше архива и посрещаше посетителите с израз на такова страдание и меланхолия, че веднага насочваше мислите им към завещания, правени на смъртен одър, независимо по какъв повод бяха потърсили адвокатски услуги.

Тъкмо такова завещание имаше пред себе си господин Бентли, когато влязох в неговия неголям, удобен кабинет с еркерен прозорец, от който при хубаво време се виждаше чудесна гледка към сградите на адвокатурата и околните градини, така че човек можеше да наблюдава как идват и си отиват половината лондонски адвокати.

— Заповядай, Артър, седни! — покани ме господин Бентли, енергично избърса стъклата на свалените си очила и отново ги закрепи на носа си, преди да се отпусне на креслото, доволен от себе си. Господин Бентли беше приготвил история, която да разкаже, а той, господин Бентли, обичаше да го слушат с внимание.

— Струва ми се, че не съм ти говорил за необикновената госпожа Драблоу?

Поклатих глава. Това поне обещаваше да е по-интересно от правата върху имотите.

— Госпожа Драблоу… — повтори името той, взе завещанието и го размаха пред мене, без да става от писалището си. — Госпожа Алис Драблоу от имението „Тресавището на змиорките“. Не зная дали ти е известно, но тя почина.

— Починала е, значи.

— Да. Наследих тази клиентка от баща си. Нашата фирма е обслужвала семейството в продължение на…

И той махна с ръка към неясните очертания на миналия век, когато е била основана кантората „Бентли, Хейг, Суийтман и Бентли“.

— Не може да бъде!

— Доста е поживяла — размаха той отново завещанието. — Починала е на осемдесет и седем годишна възраст.

— Предполагам, че това е нейното завещание?