Сузан Хил - Жената в черно

До последния миг преди потеглянето изглеждаше, че ще пътувам сам не само в купето, но и в целия влак, ала точно когато прозвуча свирката на железничаря, на входа на перона се появи мъж, който бързо огледа тъжната върволица от празни вагони и щом като ме забеляза, явно се зарадва, че няма да бъде единственият пътник, качи се в моето купе и вратата се затръшна в мига, когато влакът потегляше. Заедно с него вътре се вмъкна и вълна от мразовит, влажен въздух, който изстуди и бездруго хладното купе. Докато непознатият разкопчаваше балтона си, аз подхвърлих, че времето не го бива. Мъжът ме огледа изпитателно, но без неприязън, после вдигна очи към вещите ми върху полицата и накрая кимна в знак на съгласие.

— Излиза, че смених едно лошо време с друго — рекох аз. — Лондон е покрит с отвратителна мъгла, а тук изглежда достатъчно студено, за да завали сняг.

— Няма да завали — възрази той. — До сутринта вятърът ще стихне и ще отнесе със себе си и дъжда.

— Много се радвам да го чуя.

— Лъжете се обаче, ако смятате, че с пътуването си сте избягали от мъглите. В тази част на света мъглите са направо фурии.

— Фурии ли?

— Да, именно. Морските мъгли са направо фурии. За секунди се вдигат от морската повърхност и връхлитат в тресавищата — типично за природата по тия места. В един миг небето е ясно като през юнски ден, а в следващия… — И непознатият махна с ръка, за да обясни колко внезапно и драматично се появява фурията. — Става направо ужасно. Но ако отседнете в Крайтън, ще си спестите най-лошото от това явление.

— Да, ще пренощувам там, в странноприемницата „Гифорд Армс“. А утре към обяд ще имам възможност да видя и нещо от тресавищата.

С тези думи, понеже нямах особено желание да обсъждам със спътника си естеството на своето посещение, аз отново взех вестника, разгънах го малко демонстративно и известно време влакът неприятно ни клатушка в мълчание. Чуваше се само пухтенето на парната машина, потракването на железните колелета върху релсите и от време на време свирката от локомотива, а дъждът се сипеше като слаб артилерийски огън върху стъклата на прозорците.

Взех да усещам умората от пътуването, от студа и от седенето, докато вагонът се лашкаше и подскачаше.

Започнах да мечтая за вечеря, запалена камина и топло легло. Но ще си призная, че макар да се криех зад вестника, вече го бях прочел от първата до последната страница, затова се отдадох на размишления за моя спътник — едър мъж с месесто лице и огромни, груби наглед ръце. Приказваше гладко, но с особено произношение, вероятно повлияно от местния диалект. Реших, че е фермер или някакъв дребен занаятчия. Изглеждаше в петдесетото си десетилетие, по-близо обаче до шейсетте години, облечен в дрехи от качествени платове, но не особено добре скроени, а на лявата му ръка имаше тежък и огромен, явно нов пръстен с печат, който ми се видя малко просташки. Предположих, че мъжът или е натрупал скоро много нари, или внезапно е получил наследство и иска целият свят да научи за това.

Щом прецених спътника си с присъщата на младостта самонадеяност, той спря да ме занимава и мислите ми се върнаха към Лондон и Стела. Забравих всичко наоколо, освен студа и тъпата болка в костите, когато непознатият изведнъж ме стресна, като възкликна:

— Госпожа Драблоу?!

Оставих вестника и разбрах, че гласът му отеква толкова силно в купето, понеже влакът е спрял и единственият шум, достигащ до ушите ни, е воят на вятъра и приглушеният съсък на парата някъде далече напред.

— Драблоу — повтори мъжът, като сочеше надписа върху кафявия плик, който бях оставил редом на седалката.

Кимнах без особено въодушевление.

— Да не би да сте й роднина?

— Изпълнител на завещанието й съм. — Начинът, по който прозвучаха тези думи, приятно погали слуха ми.

— А, значи отивате за погребението?

— Да.

— Сигурно ще бъдете единственият присъстващ.

Независимо от нежеланието ми да разговарям, аз исках да науча нещо повече по въпроса, а явно събеседникът ми разполагаше със сведения, затова рекох:

— Струва ми се, че покойната не е имала приятели, нито семейство. Живяла е като отшелничка, нали? Е, това често се случва с възрастните дами. Затварят се в себе си, проявяват странности… Предполагам, че е следствие на самотата.

— Мисля, че имате право, господин…?

— Кипс. Артър Кипс.

— Приятно ми е. Самюъл Дейли.

Кимнахме си.

— Пък и когато човек живее толкова откъснат от света, това става още по-лесно — продължи Дейли.