Сузан Хил - Жената в черно

Малко хора на сегашната ми възраст биха могли да мечтаят за такова щастие и такъв покой, на които се радвам у дома, в „Монашеската обител“, редом с милата ми Есме, и макар всяка вечер да благодаря на Бога, че всичко свърши, че всичко е отдавна минало и няма, и не може отново да ми се случи, струва ми се, че никога вече не съм спал толкова добре, колкото онази нощ в Крайтън Гифорд. И си давам сметка, че тогава все още съм бил в състояние на блажено неведение, но изгуби ли веднъж този начин на възприемане, човек вече никога не си го възвръща.

Яркото слънце, нахлуло в стаята, не беше случаен посетител, дошъл само за изгрева. В противовес с мъглата в Лондон и с вятъра и дъжда при снощното пътуване времето сега бе напълно променено, съвсем както ми довери предвижданията си господин Дейли.

Макар че беше началото на ноември, и то в студена област на Англия, когато излязох от „Гифорд Армс“ след като с удоволствие приключих с хубавата закуска, въздухът беше свеж, прохладен и чист, а небето синееше като яйце на кос. В по-голямата си част сградите в Крайтън Гифорд бяха каменни, с покриви от доста неприветливо изглеждащи сиви плочи. Ниските къщи бяха скупчени редом и сякаш се гледаха една друга. Пообиколих, за да се ориентирам по какъв план е построено градчето. Известен брой тесни и прави улички тръгваха под всевъзможни ъгли от заемащия строго определено място пазарен площад, на който се намираше хотелчето. Сега там се подреждаха сергии, заграждаха се кошари, прииждаха хора с каруци, талиги и ръчни колички в очакване да започне търговията. От всички страни се чуваше глъчка — мъжете си подвикваха, докато сковаваха временни огради, издигаха платнени навеси над сергиите и стоварваха стоката върху калдъръмената настилка. Винаги ми е харесвало подобно радостно оживление, затова се разхождах и с голямо любопитство наблюдавах всичко. Ала щом обърнах гръб на площада и тръгнах по една от уличките, мигом целият шум заглъхна и чувах само собствените си стъпки, докато вървях в тишината край къщите. Нямаше каквото и да е хълмче или възвишение, Крайтън Гифорд е построен изцяло в равнинна местност. Когато стигнах до края на тясната уличка, изведнъж се озовах на полето, простряло се чак до светлеещия хоризонт. Тогава разбрах какво означаваха думите на господин Дейли, че градът се е сгушил, обърнал гръб на вятъра, защото наистина единственото, което се виждаше, бяха задните стени на къщите и магазините и главните обществени сгради на площада.

Есенното слънце криеше топлинка, а малкото дървета, които видях, до едно растяха леко приведени от постоянните ветрове, но по върховете на клоните им все още имаше вкопчени ръждиво златисти листа. Представих си обаче колко унило, сиво и мрачно е това място, обгърнато от студения дъжд и мъглата, как дни наред го връхлитат и брулят силните бури, които вихрено се носят по равното поле, и как виелиците го откъсват от света. На сутринта отново бях погледнал Крайтън Гифорд на картата. На север, юг и запад в продължение на десетки мили се простира пустош — цели дванайсет мили имаше до Хомърби, най-близкото голямо населено място, трийсет мили до един по-голям град на юг, а най-близко, на седем мили, беше някакво селце. На изток имаше само тресавища и подир устието на реката следваше морето. Със сигурност не беше място, където да ми се остава повече от ден-два, но докато бавно се връщах към пазара, се чувствах съвсем като у дома си и мястото, освежено от яркия ден, ми хареса дотолкова, че се възхищавах от всяко нещо, което виждах.

Когато отново стигнах до странноприемницата, заварих бележка, оставена в мое отсъствие от господин Джеръм, посредникът, който се беше занимавал със собствеността и имотите на госпожа Драблоу и който щеше да ме придружи на погребението. Официално и учтиво той беше написал, че ще дойде в единайсет без двайсет, за да ме заведе до черквата, така че в очакване на срещата аз седнах до прозореца на всекидневната на „Гифорд Армс“ да прегледам вестниците и да наблюдавам приготовленията за пазарния ден. В хотелчето също бе доста оживено, според мене във връзка с предстоящия търг. Откъм кухнята, чиито врати често се отваряха, се носеше апетитна миризма на варено и печено месо, на току-що изваден от пещта хляб, на плодови торти, кейкове и сладкиши, а от трапезарията се чуваше тракането на прибори и съдове. Към десет и петнайсет по тротоара отвън се събра тълпа от солидни преуспяващи фермери с костюми от туид, които се поздравяваха шумно, ръкуваха се и енергично кимаха, докато разговаряха.