Сузан Хил - Жената в черно

Накрая, след като допълних вечерята си с половин бутилка бордо, аз се приготвих да си лягам, обгърнат от приятна топлина, доволен и в добро разположение на духа. На вратата ме чакаше, за да ми пожелае лека нощ, собственикът, който каза:

— Нали ще присъствате на търга, господине?

— Какъв търг?

Той, изглежда, се изненада.

— Е, помислих си, че сте дошли за търга. Предлагат се седем ферми от околността, на юг от Крайтън. А утре е и пазарен ден.

— Къде ще бъде търгът?

— Как къде? Тук, господин Кипс. В кръчмата, в единайсет часа. Бездруго всички търгове се правят в странноприемницата, а и от години не е имало толкова значителна разпродажба. После всички ще обядват в нашата кръчма. В пазарни дни храним поне четирийсет души, но утре ще бъдат повече.

— В такъв случай съжалявам, че ще изпусна тази възможност, но се надявам, че поне ще успея да се разходя из пазара.

— Нямах намерение да ви се бъркам, господин Кипс, само исках да ви поканя на търга.

— Не се притеснявайте, имате право. За жалост обаче утре в единайсет часа ми предстои едно неприятно задължение. Дошъл съм за погребението на госпожа Драблоу от „Тресавището на змиорките“. Познавахте ли я?

По лицето на мъжа пробягна… какво? Не беше ли сянка на страх? Или на подозрение? Трудно можех да го определя, но името Драблоу предизвика някакво силно чувство, чиято изява той съумя веднага да потисне. Само каза с равен глас:

— Да, познавах я.

— Аз съм от адвокатската кантора, която представяше клиентката. Не познавах госпожа Драблоу. Струва ми се, че тя не е била особено общителна, или греша?

— Другояче не можеше и да бъде, като се има предвид къде живееше — каза собственикът и рязко се обърна към вратата за кръчмата. — Желая ви лека нощ, сър! — завърши той. — Закуската поднасяме по всяко време според желанията на госта.

И с тези думи той ме остави сам. Понечих да го повикам, защото с държанието си събуди любопитството ми, а и малко ме ядоса и ми се искаше така да го притисна, че да ми каже какво точно имаше предвид. Но умората ме накара да изоставя тези намерения и да приема забележките му като следствие на разни местни легенди и от глупост, минала всякакви граници, защото това е типично за малките, забутани селища, които могат да извличат мелодрами и загадки само от собствения си живот. Признавам, че по онова време изпитвах типичното за лондончани чувство на превъзходство и споделях недомислието, че провинциалните жители, особено онези, обитаващи по-отдалечените места на нашия остров, страдат от доста предразсъдъци, по природа са лековерни, малко тъпоумни, примитивни и за разлика от нас, космополитите, им липсва изтънченост. Несъмнено в област със зловещи тресавища, изневиделица плъзващи мъгли, виещи ветрове и усамотени къщи хората гледат под око всяка клета старица. Та нали по едно време точно такива жени са били обявявани за вещици? Ширят се слухове и измислици, а дори и някои по-необикновени древни предания намират своите слушатели, които поне наполовина ги смятат за истина.

Вярно че и господин Дейли, и собственикът на странноприемницата правеха впечатление единствено на хора със здрав разум. Длъжен бях да си призная също, че при споменаването на госпожа Драблоу и двамата не бяха направили повече от това да замълчат и да ме погледнат някак странно и втренчено. И въпреки това за мене нямаше никакво съмнение, че недоизказаното от тях е от голямо значение.

Като цяло тази вечер, понеже се нахраних чудесно с домашни лакомства и ме обзе приятна сънливост от изпитото хубаво вино, при вида на умерено пламтящия огън в камината и примамливо отметнатите завивки на голямото меко легло аз бях склонен да приема цялата работа като разнообразно преживяване, което ме забавлява и добавя чудатости и местен колорит към моята експедиция, затова потънах в спокоен сън. Все още мога да си припомня чувството, когато се гмурнах в ласкавите прегръдки на съня, заобиколен от топлина и мекота, щастлив и безгрижен като хлапе в детската си стая. Спомням си и събуждането на другата сутрин: отворих очи и съзрях снопове есенна светлина, които си играеха по скосения бял таван, изпитах радостното усещане, че ми е леко, умът ми е бистър, а тялото — отпочинало. Може би си спомням всичко това толкова ясно тъкмо поради контраста с онова, което последва по-късно. Да бях знаел, че тази лишена от тревоги нощ на здрав сън ще е последната, че ми предстоят безкрайно много мъчителни, ужасяващи и съсипващи нощи, онази сутрин аз сигурно нямаше да скоча от леглото си така весело и с такова желание да отида долу на закуска, а после да изляза навън и денят ми да започне.