Сузан Хил - Жената в черно

— Е, хайде — засмях се аз, — да не започнете да ми разказвате необикновени истории за необитаеми къщи?

Господинът ме погледна право в очите и след като помълча, каза:

— Не, нямам такова намерение.

Кой знае защо усетих, че ме побиват тръпки, още повече че Дейли ме гледаше втренчено, и то без да го крие.

— Е, според мен е жалко, когато човек е живял осемдесет и седем години, а на погребението му няма да се мярнат дори няколко приятелски лица! — рекох накрая аз и заслоних с ръка стъклото на прозореца, за да погледна навън.

Влакът, изглежда, беше спрял сред пустинна местност, изцяло изложен на бурния вятър, който виеше из полето.

— Колко още ни остава? — попитах аз, като се помъчих във въпроса ми да не прозвучи загриженост, макар да изпитвах неприятното чувство, че сме далече от всякаква човешка обител, затворени като в капан в хладната гробница на купето с олющеното огледало и зацапаната тъмна на цвят ламперия. Господин Дейли погледна часовника си.

— Остават ни дванайсет мили. Тук чакаме среща с влака, минаващ през тунела „Зейналата паст“. Това е последното възвишение по пътя ни, но е доста значително и продължава няколко мили. После има само равнина, господин Кипс.

— Друго да не е, поне е сигурно, че съм попаднал в област с необичайни названия. Тази сутрин четох за дига, наречена „Деветте живота“ и за имението „Тресавището на змиорките“, а ето че имало и тунел, който да се казва „Зейналата паст“!

— Това е глуха провинция, господин Кипс. Рядко ни посещават външни хора.

— Вероятно няма кой знае какво за гледане.

— Зависи на какво се надява човек. Има потънали в морето черкви, както и залято от водата село — засмя се Дейли. — Това са достатъчно големи забележителности. Има и запустяло абатство с впечатляващо гробище, до което може да се стигне само при отлив. Зависи какво занимава въображението ви.

— Още малко и ще ме накарате да очаквам с нетърпение да се завърна при лондонската мъгла!

Пронизително изпищя свирката на локомотив.

— Ето го, иде!

И влакът, носещ се от Крайтън Гифорд за Хомърби през тунела „Зейналата паст“ изтрака по съседните релси — низ от облени в жълта светлина празни вагони, които се изгубиха в мрака. Тутакси потеглихме.

— Макар че Крайтън е забутано градче, ние сме гостоприемни хора — рече Дейли. — Гледаме да стоим с гръб към вятъра и да си вършим работата. Ако желаете, можем да тръгнем заедно и аз ще ви оставя в „Гифорд Армс“. На гарата ме чакат с автомобил и странноприемницата ми е на път.

Моят спътник явно искаше да ме окуражи и да заглади лошото чувство от нарочно преувеличения разказ за неприятната и необичайна местност, затова благодарих и приех предложението му, а после и двамата се задълбочихме в четене, докато влакът измине последните няколко мили от уморителното пътуване.

Първото ми впечатление от пазарното градче Крайтън Гифорд, което едва ли се различаваше от голямо село, определено беше приятно. Пристигнахме късно вечерта и автомобилът на господин Самюъл Дейли — лъскав, просторен и луксозен, с какъвто не се бях возил през целия си живот, бързо пропътува разстоянието от една миля между малката гара и пазарния площад и спря пред „Гифорд Армс“.

На слизане Дейли ми подаде визитката си.

— Понеже нямате други познати…

Благодарих му, но подчертах, че едва ли ще го потърся, понеже, ако изобщо ми е нужна някаква помощ по отношение на делата на госпожа Драблоу, ще я получа от местно доверено лице, а и не възнамерявам да остана в градчето повече от ден-два. Господин Дейли ме изгледа втренчено и не каза нищо, така че, за да не проявя нелюбезност, аз внимателно прибрах визитната му картичка в джобчето на жилетката си. Едва тогава той нареди на шофьора си да тръгва.

„Ние сме гостоприемни хора“, беше казал господин Дейли и думите му се оказаха верни. Когато съзрях във всекидневната на странноприемницата удобно кресло пред буйния огън в камината и установих, че в приятно обзаведената стая на горния етаж също ме очаква запалена камина, настроението ми се оправи и започнах да изпитвам чувството, че съм дошъл по-скоро на екскурзия, отколкото да присъствам на погребение и да се погрижа за наследството на покойна клиентка. Вятърът или беше утихнал, или просто не се чуваше, така че неудобствата, а и странната насока, в която се беше развил разговорът във влака, избледняха като лош сън.

Съдържателят ми препоръча чаша греяно вино, което изпих пред камината, заслушан в приглушените гласове оттатък тежката врата, водеща към кръчмата — а жена му ми предложи такова меню за вечеря, че го очаквах с голямо нетърпение: супа местен специалитет, говеждо филе, торта с ябълки, стафиди и сметана и сирене „Стилтън“. През това време написах писъмце на милата Стела, което да изпратя идната сутрин, и докато вечерях с наслада, размишлявах именно в каква неголяма къща бихме могли да живеем след женитбата, ако господин Бентли все така ми гласува доверие и с това ми даде основание да поискам повишение на заплатата си.