Сузан Хил - Жената в черно

— Госпожа Драблоу — продължи той малко по-високо, без да обръща внимание на въпроса ми, нарушил схемата на неговия разказ — беше, може да се каже, чудачка.

Кимнах. За петте години работа във фирмата бях научил, че голяма част от по-старите клиенти на господин Бентли са все „чудаци“.

— Чувал ли си за дигата, наречена „Деветте живота“?

— Не, никога.

— А за имението „Тресавището на змиорките“ в графство…?

— Не, сър.

— Вероятно не си пътувал из тия места?

— Не, за съжаление.

— Всеки, който живее там, може да се превърне в чудак — замислено каза господин Бентли.

— Имам само приблизителна представа къде се намира.

— Тогава, моето момче, иди си у дома, стегни си багажа и тръгни със следобедния влак от „Кингс Крос“, като направиш смяна в Кру, а после и в Хомърби. От Хомърби ще поемеш по разклонението до пазарното градче Крайтън Гифорд. След това ще трябва да изчакаш отлива!

— Отлива ли?

— По дигата може да се мине само при отлив. Друг начин да се стигне до „Тресавището на змиорките“ няма.

— До къщата на госпожа Драблоу?

— Да. По време на прилив „Тресавището на змиорките“ няма връзка със света. Изумително място! — каза господин Бентли, стана и отиде до прозореца. — Аз обаче от години не съм бил там. Веднъж само придружих баща си. Госпожата не обичаше да я посещават.

— Вдовица ли е била?

— Овдовява скоро след като се омъжва.

— А не е ли имала деца?

— Деца ли…

Известно време господин Бентли мълча, като прокарваше пръст по стъклото, сякаш се мъчеше да изчисти място, откъдето да се вижда, но сиво-жълтата мъгла, по-гъста от всякога, застрашително забулваше всичко, макар че тук-таме се мержелееха светлинки от лампите в канторите. Прозвучаха ударите на черковна камбана. Господин Бентли се обърна и каза предпазливо:

— По данните за госпожа Драблоу, с които разполагаме, отговорът е отрицателен. Тя не е имала деца.

— А притежавала ли е голямо състояние или земи? Има ли някакви усложнения в имуществените въпроси?

— Най-общо казано, не, Артър. Няма. Госпожа Драблоу притежаваше, разбира се, къщата, в която живееше, както и няколко имота в Крайтън Гифорд и отдадени под наем магазини, неща от този род, а и една лошо стопанисвана ферма, наполовина превзета от морето. Похарчи пари да се издигнат диги тук-там, но без особен ефект. Правила е също така обичайните малки вложения и има суми под попечителство.

— Изглежда, че всичко е наред.

— Така изглежда, нали?

— А мога ли да зная защо трябва да замина за там?

— За да представиш фирмата на погребението на нашата клиентка.

— А, да, разбира се.

— Естествено аз се колебаех дали да не отида лично. Но да ти кажа право, през изминалата седмица пак ме наболяваше кракът.

Господин Бентли страдаше от подагра — болест, чисто име никога не споменаваше, въпреки че нямаше от какво да се срамува, след като беше водил здравословен живот.

— А и не е изключено лорд Болтроуп да поиска среща с мене — добави той. — Не мога да отсъствам, нали ги е ясно?

— Да, разбира се.

— Пък и… — отново последва пауза — крайно време е да прехвърля малко повече работа в твоите ръце. Не е нещо, което да превишава възможностите ти.

— Надявам се да е така. С радост ще отида на погребението на госпожа Драблоу.

— Има и още нещо…

— В завещанието ли?

— Да, остава да се свърши още нещо във връзка с имението. Ще ти дам документите, за да се запознаеш с подробностите, докато пътуваш. По принцип ще трябва да прегледаш останалото от госпожа Драблоу… личните й книжа, каквито и да се окажат те… Където и да се окажат… — изсумтя господин Бентли. — И ще трябва да ги донесеш тук, в кантората.

— Ясно.

— Госпожа Драблоу беше малко… малко разпиляна, така да се каже. Не се знае дали няма да е необходимо повечко време.

— Един-два дни ли?

— Поне един-два дни, Артър. Е, нещата може и да са се променили, може и да съм със съвсем погрешно впечатление и ти да завариш идеален ред, така че да приключиш само за един следобед. Казах ти, че минаха много години, откакто бях там.

Историята започна да ми прилича на роман от викторианската епоха, в който прастара отшелничка е скрила купища вехти документи някъде из бъркотията на препълнения с вещи дом. Трудно ми беше да възприема сериозно казаното от господин Бентли.

— А ще има ли кой да ми помогне?

— По-голямата част от имението се наследява от внука и внучка на нейна племенница, които от четирийсет години живеят в Индия. Едно време имаше и икономка… Ще се ориентираш, когато пристигнеш там.