Сузан Хил - Жената в черно

Точно тогава като съпровод на последния таласъмски вой, издаден от Едмънд, пънът, пламтящ в огнището, изведнъж пропадна надолу и след като пръсна няколко искри и пепел, угасна, така че стаята потъна в почти пълен мрак. После се възцари тишина. Побиха ме тръпки. Искаше ми се да стана, да обиколя лампите и да ги запаля, да видя блясъка, великолепието и багрите на коледната украса, огънят в камината весело да се разгори. Исках да прогоня пронизващия ме студ и чувството на страх в сърцето. Но не можех дори и да помръдна, сякаш бях парализиран — така се случваше винаги когато ме обземаше това отдавна забравено, но твърде познато предчувствие. В този миг Едмънд каза:

— Хайде, татко, дойде твоят ред.

Тутакси всички подеха думите му, тишината се наруши от настойчивите им увещания, към които се присъедини дори Есме.

— А, не — опитах да се измъкна шеговито аз. — Нямам какво да разкажа.

— О, Артър!

— Сигурно знаеш поне една история с призрак, татко, няма човек, който да не знае такава история!

Да, да. Именно. През цялото време, докато слушах злокобните вампирски съчинения и издаваните крясъци и стенания, в ума ми имаше само една мисъл и единственото, което бих могъл да им кажа, беше: „Не, не, никой от вас си няма представа от тези работи! Говорите глупости, описвате фантазии, а в действителност е съвсем различно. Кръвта не се смразява, човек не трепери, нещата не са толкова груби, нито пък… будят смях. Истината е съвсем друга и всъщност е много по-ужасна!“.

— Хайде, татко!

— Недей да разваляш всичко…

— Моля те, Артър.

— Не ни отказвай, татко, не можеш да ни лишиш от това!

Изправих се, защото стана нетърпимо, и рекох:

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма какво да ви разправя.

След което бързо напуснах гостната и излязох от вкъщи.

Четвърт час по-късно дойдох на себе си. Намирах се в обраслото с храсталаци място отвъд градината. Сърцето ми лудо биеше, дишах на пресекулки. Бях се лутал със замъглено съзнание, обзет от възбуда, а сега разбрал, че трябва да положа усилия и да се успокоя — седнах върху един обрасъл с мъх оронен камък и започнах да се овладявам, като броях бавно и старателно до десет между всяко вдишване и издишване, докато не усетих, че вече не изпитвам толкова голямо напрежение, пулсът ми е по-ритмичен и вече мисля по-ясно. Не след дълго бях в състояние да възприемам и околната обстановка — забелязах колко е чисто небето, колко студен въздухът и как скрипти под нозете ми заскрежената трева.

Знаех, че близките ми, останали в къщата, сигурно са озадачени и смаяни, защото ме познаваха като уравновесен човек с предвидими реакции. Всички до един щяха да недоумяват защо са предизвикали явното ми недоволство с разни глупави истории и са ме подтикнали да се държа толкова рязко, но много скоро трябваше да се върна при тях с променено поведение, за да забравим случилото се и да съживим веселия дух на празника. Само че не бях в състояние да им дам каквото и да е обяснение. Ни най-малко. Щях да се държа приветливо и уверено — поне заради милата ми съпруга — и толкова.

Нахокаха ме, че им развалям удоволствието, опитаха се да ме окуражат, та дано им разкажа историята с призрак, която непременно зная, защото всеки знае такава история. И имаха право. Така е, и аз знаех подобна история, при това истинска — история за обитаван от зъл дух дом, за страх и хаос, за ужас и трагедия. Но разказването й не можеше да служи за развлечение, така между другото, докато седим край огнището на Бъдни вечер.

Дълбоко в душата си разбирах, че това преживяване никога няма да се заличи от паметта ми, че вече се е вплело във фибрите ми, че е неделима част от моето минало, но все се надявах, че никога няма да си го припомням съзнателно и с подробности. Като стара рана, то леко се обаждаше от време на време, но с течение на годините ставаше все по-рядко и по-рядко, защото бях постигнал щастие, здрав дух и равновесие. Напоследък го усещах като леко набраздяване на водна повърхност, като блед спомен от спомена.

Тази вечер обаче то отново завладя докрай мислите ми. Разбрах, че няма да намеря утеха, че ще лежа буден, плувнал в студена пот, и ще се връщам към онова време, към онези събития и към местата, където те се случиха. Бях го преживявал нощ подир нощ години наред.

Станах от камъка и отново тръгнах. Наближаваше Коледа. Нима не можеше да се освободя от тази тегоба поне на светия празник, нима нямаше начин да не допускам до себе си спомена за това преживяване и последствията му, така както болкоуспокояващото и мехлемът поне временно притъпяват паренето на жива рана? И тогава, както стоях сред стволовете на плодните дървета, огрени от лунната светлина, аз се сетих, че начинът да се прогони стар дух, който не намира покой, е да направя заклинание. Добре, значи трябваше да го сторя и с моя дух. Най-напред трябваше да разкажа историята си край огнището — не шумно, а тихо, защото не беше предназначена да развлича скучаещи слушатели. Прекалено сериозна и истинска беше за тази цел. Щях обаче и да я запиша — много грижливо и с всички подробности. Щях да напиша своята „история с призрак“. И може би тогава най-после щях да се освободя от нея и да се радвам на дните, които ми остават.