Сузан Хил - Жената в черно

— Но не е възможно тя да не е имала приятели… Или поне съседи?

— „Тресавището на змиорките“ е на отдалечено място, няма съседи.

— А след като е била чудачка, госпожата сигурно не е завързвала приятелства?

Господин Бентли се засмя.

— Стига, Артър, погледни нещата от добрата им страна. Все едно, че заминаваш на излет.

Изправих се.

— Поне ще се измъкнеш за някой ден от мъглата! — и господин Бентли посочи към прозореца.

Кимнах. Всъщност идеята за това пътешествие ми се виждаше привлекателна, макар да си давах сметка, че господин Бентли не е пропуснал да украси историята и да драматизира загадъчността на госпожа Драблоу и къщата й, носеща толкова странно име, и доста да се отдалечи от фактите. Допусках, че мястото ще се окаже студено, неуютно и труднодостъпно, че погребението ще навява меланхолия, а книжата, които трябва да взема, сигурно ще се намират под някое легло на тавана в покрита с прах кутия от обувки и ще представляват стари разписки и копия от писма до най-различни хора — и толкова. Всичко това звучеше съвсем обичайно за клиент от женски пол. Когато стигнах до вратата, господин Бентли добави:

— Ще пристигнеш в Крайтън Гифорд късно довечера. Там има малък хотел, където можеш да отседнеш. Погребението е утре в единайсет.

— След което да отида до къщата, така ли?

— Уговорил съм се… Един местен жител ще се погрижи за всичко. Той ще те потърси.

— Да, но…

Точно в този миг Томс се материализира с подсмъркване до мене.

— Дойде клиентът ви за десет и трийсет, господин Бентли.

— Да, добре, покани го да влезе!

— Един момент, господин Бентли…

— Какво има, Артър? Не се мотай на вратата, човече, чака ме работа!

— Само това ли искаше да ми кажеш? Аз бих…

Господин Бентли обаче нетърпеливо махна с ръка да си вървя и в същия миг Томс се завърна, следван по петите от клиента за десет и трийсет часа. Аз се оттеглих.

Трябваше да си подредя писалището, да отида до квартирата и да си подредя пътната чанта, да съобщя на хазяйката, че ще отсъствам две денонощия, и да оставя бележка за Стела, моята годеница. Силно се надявах, че разочарованието й от внезапното ми заминаване ще бъде смекчено от чувството на гордост, че в случая господин Бентли ми поверява делата на фирмата — добър знак за бъдещите перспективи, от които зависеше нашата женитба, предвидена за идната година.

След това щях да хвана следобедния влак и да потегля към един отдалечен кът на Англия, за който допреди няколко минути само бях чувал. Докато излизах, печалният Томс почука на прозорчето на стаята си и ми подаде дебел кафяв плик, върху който пишеше „Драблоу“. Сложих плика под мишница и потънах в задушливата лондонска мъгла.

Прав беше господин Бентли, че колкото и далече да заминавах, колкото и потискаща да беше причината за моето пътуване, то все пак ми даваше възможност да избягам от лондонската мъгла. А и нищо не можеше в по-голяма степен да окрили духа ми, отколкото приятното очакване да съзра голямата пещера, представляваща железопътната гара, от която се разнася сияние като от ковашко огнище. Всичко там весело звънтеше от радостта на предстоящото заминаване. Купих си вестници и списания от лавката и с леки стъпки тръгнах по перона покрай обгърнатия в пара пухтящ влак. Спомних си, че локомотивът е „Сър Бедивир“.

Избрах си едно празно купе в ъгъла, сложих горната си дреха, шапката и багажа на полицата и се разположих извънредно удобно. Когато напуснахме Лондон, макар че мъглата все още се стелеше из предградията, тя вече изсветляваше и беше разкъсана тук-там, което определено ме зарадва. По това време в купето се настаниха още двама души, но след като си кимнахме, те също като мен се заеха да преглеждат вестници и книжа и така спокойно пътувахме в продължение на много мили към сърцето на Англия. Зад прозорците бързо се стъмни и щом спуснахме щорите, вътре стана уютно като в домашен кабинет, изолиран от света на запалените вечер лампи.

В Кру се прехвърлих на друг влак без проблеми и продължих пътуването, като забелязах, че посоката се смени — сега се носехме на североизток. По-късно си позволих приятно угощение. Едва когато дойде време отново да се прехвърля на разклона, тръгващ от малката гара Хомърби, спокойствието ми малко се наруши, защото въздухът стана доста по-хладен, от изток задуха силен вятър с неприятен примес на дъжд, влакът, с който се наложи да пътувам в последния час, беше със стари и неудобни вагони, тапицирани с извънредно твърда кожа, покрила крайно нееластичен росер, а полиците бяха от летвички. Студеният застоял въздух миришеше на сажди, прозорците бяха зацапани, а подът — не изметен.