Уилки Колинс - Жената в бяло

Тук професорът размаха бележката с условията над главата си и сложи край на дългото си словоизлияние с познатите английски възклицания, които той, италианецът, превръщаше в пародия.

С пламнали страни и светнали очи майка ми стана, щом той свърши. Тя хвана сърдечно малкото човече за двете ръце.

— Мой скъпи, добър Песка — рече тя, — никога не съм се съмнявала в искрените ви чувства към Уолтър, но сега повече от всякога се убеждавам в тях.

— Ние наистина сме дълбоко задължени на професор Песка заради Уолтър — добави Сара. Тя се полунадигна, докато говореше, като че ли на свой ред да доближи креслото, но като видя как възторжено Песка целува ръцете на майка ми, придоби сериозно изражение и отново седна на мястото си. „Ако нашият познайник се отнася с майка ми тъй, как ще се отнесе с мен?“ Човешките лица понякога говорят истината и това бе без всяко съмнение мисълта на Сара, когато седна отново.

Макар че доброжелателните подбуди на Песка ме изпълниха с благодарност, настроението ми едва ли бе толкоз приповдигнато, колкото би трябвало да е пред перспективата за бъдещо назначение, която сега ми се предоставяше. Когато професорът приключи с ръката на майка ми и когато му благодарих сърдечно за вмешателството в моя полза, аз поисках разрешение да видя бележката с условията, която неговият почтен работодател бе написал.

С победоносен замах Песка ми връчи листа.

— Четете! — изрече малкият човек царствено. — Уверявам ви, приятелю, че бележката на златния татко ще ви изпълни с възторг.

Бележката се оказа ясна, недвусмислена и изчерпателна. С нея ми съобщаваха:

Първо, че мистър Фредерик Феърли, живеещ в Лимъридж, графство Къмбърланд, желае да наеме на служба много способен учител по рисуване за срок от четири месеца.

Второ, че задълженията, които учителят трябва да изпълнява, ще бъдат двояки. Той ще трябва да следи за обучението на две млади дами в изкуството на акварела а свободното си време след това ще трябва да посвети на реставрирането и поставянето в рамки на ценна колекция от рисунки, изоставена и напълно занемарена.

Трето, че на лицето, което ще се заеме с тези задължения и ще ги изпълнява, както му е редът, се предлагат четири гвинеи 1 1 Някогашна английска златна монета от 21 шилинга. — Б.пр. седмично; че ще живее в Лимъридж Хаус; че там към него ще се отнасят като към джентълмен.

Четвърто и последно, че никой не бива да кандидатствува за тази длъжност, в случай че не може да представи най-безукорни препоръки за характера и способностите си. Те трябваше да се изпратят на приятеля на мистър Феърли в Лондон, упълномощен да извърши всичко необходимо. Под тези указания следваха името и адресът на работодателя на Песка в Портланд Плейс и с това бележката свършваше.

Перспективата, която това предложение разкриваше, бе несъмнено привлекателна. Работата обещаваше да бъде и лесна, и приятна; предоставяше ми се през есенния сезон — време, когато бях най-малко ангажиран; а съдейки по личния си опит в професията, условията бяха учудващо либерални. Разбирах всичко това, разбирах, че трябва да се смятам за много щастлив, ако успея да си осигуря предлаганото назначение; и все пак едва бях прочел бележката и усетих как в мен се надига необяснимо нежелание по този въпрос. Ни веднъж в целия ми житейски опит не бях изпадал в такова болезнено и необяснимо противоречие между дълга и предразположенията ми както в този миг.

— О, Уолтър, баща ти никога не е имал такъв шанс! — възкликна майка ми, когато прочете бележката с условията и ми я върна.

— Да се запознаеш с такива известни хора — отбеляза Сара, облягайки се на стола — и при такива прекрасни условия на равенство!

— Да, да, условията във всяко отношение са достатъчно примамливи — отвърнах нетърпеливо аз. — Но преди да изпратя препоръчителните си писма, бих искал, малко да поразмисля…

— Да размислиш! — учуди се майка ми. — Но, Уолтър, какво ти става?

— Да размислиш! — повтори като ехо сестра ми. — Какво странно изказване, като се имат пред вид обстоятелствата!

— Да размислите! — припя професорът. — Какво има да се размисля? Отговорете ми: Нима не се оплаквахте от здравето си, нима не копнеехте за това, което — наричате полъха на селския ветрец? Е добре, в ръката си държите листа, който непрекъснато, в продължение на четири месеца, ви предлага такива глътки от селски въздух, че чак ще се задавите. Не е ли тъй? Ха! И още — искате пари. Е добре, четири златни гвинеи на седмица нищо ли не са за вас? Дайте ми ги само и ще заскърцам с ботушките си като златния татко с победното чувство за богатството на човека, обут в тях! Четири гвинеи на седмица и нещо повече — очарователното общество на две млади госпожици; и освен това — легло, закуска, вечеря, вашите обилни английски чайове и обеди, чаши с пенлива бира и всичкото това без пари — защо, Уолтър, мой скъпи, добри приятелю — какво, по дяволите! За първи път в живота си не мога да не ви изгледам с недоумение!