Уилки Колинс: Жената в бяло

Едва ли можех да не й угодя за такава дреболия и споменах три имена: две от тях бяха на бащи, чиито дъщери бях учил; третото бе името на един ерген, който веднъж ме взе на пътешествие с яхтата си, за да го рисувам.

— Аа! Не го познавате — въздъхна тя с облекчение. — Вие самият знатен ли сте?

— Съвсем не. Аз съм само учител по рисуване.

Едва бях изрекъл отговора — с известна горчивина може би, — и тя ме хвана за ръката с тази рязкост, която определяше всичките й действия.

— Не е знатен — повтори на себе си тя. — Слава богу! Мога да му се доверя.

Дотук заради моята спътница съумявах да надмогна любопитството си, но сега то ме победи.

— Опасявам се, че имате сериозни причини, за да недоволствувате от някой знатен мъж — казах аз. — Страхувам се, че този баронет, чието име не желаете да споменете, ви е нанесъл някакво тежко оскърбление. Заради него ли се намирате сега тук в този странен нощен час?

— Не питайте, не ме карайте да говоря — отговори тя. — Сега не съм способна на това. Към мен се отнесоха жестоко и жестоко ми навредиха. Ще бъдете много любезен, ако ускорите хода си и не ми говорите. Аз отчаяно искам да се успокоя, ако мога.

Продължихме с бърза крачка напред и най-малко половин час не разменихме ни дума. И тъй като ми бе забранено да разпитвам повече, от време на време поглеждах крадешком лицето й. То бе все същото — устните здраво стиснати, челото набръчкано, очите гледаха напред, нетърпеливи и въпреки това блуждаещи. Бяхме стигнали първите къщи и се намирахме недалеч от новия колеж в Уезли, когато напрегнатото й лице се отпусна и тя отново заговори.

— В Лондон ли живеете? — запита ме.

— Да… — Докато отговарях, ми мина през ума, че у нея може би е възникнало намерение да се обърне към мен за помощ или съвет и че трябва да й спестя едно възможно разочарование, като я предупредя за предстоящото ми отсъствие от Лондон. И добавих: Но утре напускам за известно време Лондон. Отивам в провинцията.

— Къде? — попита тя. — На север или на юг?

— На север — в Къмбърланд.

— Къмбърланд! — повтори тя. — Ах! Да можех аз да отида там. Преди години живях щастливо в Къмбърланд.

Опитах се отново да повдигна завесата, спусната между тази жена и мен.

— Може би сте родена там — казах аз, — в красивата Езерна област? 3 3 Живописна област в Северозападна Англия. — Б.пр.

— Не — отвърна тя. — Родена съм в Хампшър, но за кратко време ходих на училище в Къмбърланд. Езера? Не си спомням никакви езера. Това, което искам да видя отново, е селцето Лимъридж и Лимъридж Хаус.

Сега бе мой ред да спра внезапно. Любопитството ми бе тъй изострено в момента, че се зашеметих от удивление, когато спътницата ми случайно спомена мястото, където живееше мистър Феърли.

— Да не би да чухте някой да вика подир нас? — попита тя, оглеждайки с уплаха пътя в мига, в който спрях.

— Не, не. Само ми направи впечатление името Лимъридж Хаус. Чух го преди няколко дни от едни хора, които живеят в Къмбърланд.

— Ах! Не е било от моите хора. Мисис Феърли е мъртва; и мъжът й почина; а малката им дъщеричка може да се е омъжила и да е заминала вече някъде. Не зная кой живее сега в Лимъридж. Ако там все още има някой с това име, зная, че го обичам заради мисис Феърли.

Тя, изглежда, щеше да каже още нещо, но докато говореше, пред нас се показа бариерата на края на Авеню Роуд. Ръката й хвана по-здраво моята и тя погледна тревожно към преградата, която бе пред нас.

— Човекът от бариерата гледа ли? — попита ме.

Той не гледаше: когато минахме през портичката, наоколо нямаше никой. При вида на газените фенери и къщите тя като че ли се развълнува и стана неспокойна.

— Това е Лондон — проговори тя. — Виждате ли някаква карета, на която да се кача? Уморена съм и изплашена. Искам само да се затворя в нея и да ме откара.

Обясних й, че трябва да повървим още малко до пиацата, освен ако не ни се усмихне щастието да срещнем някоя празна кола, а после се опитах да подновя разговора за Къмбърланд. Напразно. Мисълта да се качи в каретата и да тръгне нанякъде бе завладяла напълно съзнанието й. Тя не можеше да мисли и да говори за нищо друго.

Едва бяхме извървели една трета от пътя по Авеню Роуд, когато видях една карета да спира няколко къщи по надолу от другата страна на улицата. Един господин слезе и мина през градинската врата. Махнах с ръка на кочияша, който отново се качваше на капрата. Когато пресякохме улицата, нетърпението на моята спътница нарасна тъй много, че тя почти ме принуди да тичаме.