Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Какво говори той, Майло? — попита Джени. — Защо ги приказва такива?

Съдията Рейни почака Сам да излезе от кабинета, подаде й едната чаша и каза:

— Най-напред пийни една глътка, Джени. Добре ще ти дойде след всичкото вълнение тази вечер.

Надигнаха чашите и седнаха пред камината.

— Джени, имам нещо важно да ти казвам — бавно и спокойно почна той. — Всъщност за две неща трябва да поговорим, но най-напред да ти кажа по-приятното. Открай време все искам да ти го кажа, това де… приятното… но досега все изникваше някаква причина да отлагам и да се въздържам. Но като научих, че ти изгоряла къщата, реших: сега е най-удобният момент.

— Какво е то, Майло?

Съдията Рейни се наведе и посегна към машата в огнището. После разрови горящите въглени върху решетката.

— Преди малко, под формата на увод, споменах, че искам да дойдеш у дома… и да останеш. По телефона съобщих на Сам Моксли какво съм намислил и затуй ги приказва такива. Но ти не се безпокой! Може да не стане веднага, но Сам ще свикне с жена в къщата. — Той върна машата в огнището и косо изгледа Джени. Тя седеше със замъглен поглед и примигваше. — Аз съм самотен човек, Джени — продължи той. — За щастие и ти си самотна. По разум като прецениш, излиза, че ти и аз трябва нещо да направим. Още по-рано възнамерявах да те помоля, но не бях сигурен ще се решиш ли да изоставиш всичките си квартиранти. А сега къща вече нямаш, следователно нямаш извинение да не се преместиш при мен.

— И аз не зная, Майло, точно тъй ли трябва да сторя? — замислено каза тя. — Гордея се, че съм порядъчна, оттеглила се от живота жена, но и аз си нямам семейство, а нали знаеш как говорят хората днес…

— Утре първата ни работа, Джени, е да пресечем хорските клюки. Отиваме в съда и правим необходимите юридически постъпки — тъй и закона ще задоволим, и предписанията на обществото ще спазим.

— Майло… искаш да кажеш… тоест да се оженим?

— Такава е обичайната процедура, Джени. Устните й затрепериха. Сякаш не знаеше — — да плаче ли, да се смее ли от радост.

— Майло, ти си единственият човек в живота ми, който иска наистина да се ожени за мене! Тъй ми се върза езикът, че не зная какво да ти кажа. — В очите й внезапно бликнаха сълзи, а лицето й се усмихна. — Майло, радвам се, че като ми искаш ръката, не говориш на ония, чуждите езици. В известни области и аз имам образование, но от тоя непознат език нищо не разбирам.

Отпуснала глава на облегалото, като че от припадък, Джени затвори очи и дълбоко въздъхна. Скръсти ръце над корема и приповдигна гърдите си, да не й тежат. След това заговори със затворени очи.

— Колко пъти съм чувала да разправят, по-старите жени като мене вече нямали никакви изгледи да се омъжат за достоен човек. В наше време, казват, по-скоро мишка и котка от една паница мляко ще сърбат. Сега ми е тъй объркано, че не мога да разбера — мишка ли съм, котка ли съм.

Когато Джени отвори очи, до стола на съдията Рейни стоеше Сам Моксли.

— Мистър Майло, някакъв човек иска да говор с мис Джени, на вратата е.

— Кой е той?

— Заприлича ми на проповедника Клъф.

— Какво иска?

— Не каза. Искал да се види с мис Джени.

— Кажи му, че с мен ще говори! — рече съдията Рейни. — Отсега нататък с нейните работи аз ще се занимавам.

Сам излезе в антрето и доведе проповедника Клъф в кабинета. Щастливо усмихнат, сякаш освободен от всички грижи и тревоги, проповедникът се ръкува най-напред с Рейни, после и с Джени.

— Нали ми каза, че заминаваш? — посрещна го Джени.

Той широко се усмихна.

— Много неща станаха оттогава, мис Ройстър.

— Какво искаш? — любезно го попита съдията Рейни.

Проповедникът Клъф застана между тях и докато говореше, въртеше глава ту към нея, ту към него.

— Само преди няколко минути имах разговор с някои влиятелни членове на Суровия кръст и те ми казаха, че нямало нужда да си подавам оставката и да напускам града, но при едно условие: ако накарам мис Ройстър евтино да си продаде мястото, нали къщата изгоря. После ще организирам светкавична кампания за събиране на средства, ще платим мястото и ще издигнем пристройката за неделно училище — говореше тъй възбудено, че от време на време спираше да си поеме дъх, обърсваше уста и брада с опакото на ръката си и продължаваше — След всичко случило се и на мен ми е добре, защото няма да има нужда да се отказвам от проповедничеството и в края на краищата ще си остана в града. Като изгоря къщата на мис Ройстър, рекох си — ето, това е божа работа. Колко ще иска тя за мястото? Но да не бъде скъпо — не виждате ли, цялото с в пепелище, тухли, тръби, боклуци…