Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Но Вийзи се нуждае от особени грижи…

— Аз също, Джени. Стига ми колкото съм чакал, не желая с Малчо Гудуили да си поделям щастието. И да знаеш, държа на това! Ако в такъв случай не искаш да дойдеш с мен у дома…

Джени се притисна о ръката му.

— Не говори тъй, Майло! Помисли, мъжете, според мен, гледат на тия неща по-различно от жените. Но щом не искаш Вийзи в къщата си, поне го наричай с истинското му име! Толкова е грозно, дето всички му казвате тъй.

— Ще го наричам, Джени, както кажеш ще му викам, само искам един път завинаги да стане ясно, че отсега нататък в твоя живот място за него няма. Много време трябваше да мине, додето се реша да ти говоря така, но сега вече мога да ти говоря. — Като погледна Малчо в очите, съдията Рейни повиши глас, та всички да чуят. — Пък Малчо Гудуили, ако не разбере какво искам да кажа, мога и по-ясно да се изразя: нунк про тунк 3 3 Сега вместо тогава (лат.) — бел. прев. .

Малчо се втурна към съдията Рейни и се помъчи да го ритне в кокалчетата и да го удари в стомаха. Рейни лесно го отстрани с една ръка.

— Не бих живял в една къща с човек, който ме ругае на чужди езици — ядосано рече Малчо. — Върви по дяволите и не се връщай оттам, пършив съдийчо, че и на покер лъжеш!

— Майло, какво толкова му каза, та го раздразни? — попита Джени.

Съдията отново отблъсна Малчо.

— Казах чисто и просто, че сега върша това, което трябваше да извърша по-рано. Не знам как по-ясно може да се каже.

Клара Крокмор се приближи до Малчо.

— Сега ще те заведа у дома, Вийзи, ще ти сготвя превъзходна вечеря — навеждайки се над него, каза тя. — Познавам, сигурно умираш от глад и си капнал след толкова преживелици. Ще идем у дома, ще ми разкажеш кои са ти любимите гозби, та като готвя, по твой вкус да е. И не се стеснявай да си поискаш всичко, каквото ти трябва. Може да не съм най-добрата готвачка в света, но зная как да се отнасям добре с мъжете.

Джени сви раздразнено ръце и се загърна плътно в одеялото.

— Виждаш ли? Знаех си! Знаех, че щом си обърна гърба, тъй ще стане. Не ми трябват очи на гърба, за да видя. Няма жена на белия свят, която да не знае как да прикотка един мъж, щом иска да получи онова, което й трябва — ще му напълни стомаха, ще му направи дрехите, — особено пък такава безсрамна вдовица като Клара Крокмор, тя и минута не ще да изгуби. Какво, че всички щели да я гледат! Като я друса тая мъжка треска, та вече и срам не й остана, заприличала е на съблечена развратница, мята ли се, мята по дюшека! Знаех, с четири очи гледаше да й падне тоя случай. Виждала съм я, като минаваше Вийзи покрай тях, все наднича през прозореца. Какво ти казвах, не вярвай на жива жена, щом я хване мъжката треска! Додето кучето си оближе паничката, тя вече ти го отнела!

— Хайде, Джени настойчиво рече съдията Рейни, хвана я за ръка и я задърпа, — откога стоиш на студа, вече е нощ.

Джени отказа да се помести, додето Малчо и Клара не се скриха от погледа им. После, като мърмореше под нос, направи няколко крачки по улицата и спря.

— Щях да забравя, Майло! Саксиите ми! От пожара това можах да спася.

Тя се върна до бордюра и взе двете саксии, прегърна ги и настигна съдията Рейни. Сега вече поеха към неговия дом.

— Взе ли си любимата саксия? — попита той.

— Не знам. Нямах време да избирам. А сега е тъмно, не се вижда. Благодарна съм, че спасих нещичко от къщата, да ми напомня за нея. Ако не беше се случило това с Лоана…

Замълчаха. Вървяха по стъмнената улица, минаха две пресечки. Покрай тях изфучаваха един по един автомобилите на хората, които се прибираха от пожара. Повечето от жителите на Морнингсайд стрийт бяха вече по домовете си и от стаите и кухните струеше ярка светлина.

Наближаваше седем, когато стигнаха къщата на съдията Рейни. Навлякъл ослепително бял жакет, Сам Моксли бе запалил лампата на верандата и ги чакаше.

— С голяма жалост научих, че къщата ви се запалила и изгоряла, мис Джени — рече Сам, пресрещайки я на стъпалата. — Представям си подир такава история колко ви е тежко. Влезте, нека ние с мистър Майло се грижим за вас. Чувал съм, някои казват, че на всеки веднъж в живота трябвало да му изгори къщата. Мен ако питате, вярно е, хората казват верни неща. Но сега вече всичко остава зад гърба ви и няма да се повтаря в бъдеще.

Влязоха в кабинета, Сам хвърли въглища в камината и изтърси пепелта от решетката.

Джени се изправи пред огъня да се постопли, а съдията Рейни наля две чаши уиски.

— Не ми се вярва да строите нова къща на мястото на изгорялата, нали, мис Джени? — попит Сам, бавно и разточително сгъвайки одеялото й. — Не си струва отново да се блъскате, пари да пестите, нали занапред няма да имате нужда. Като така, мис Джени, искам просто да ви уведомя, че нямам намерение никакви тревоги да ви причинявам, но и аз имам какво да кажа по въпроса. В тия години, откакто работя при мистър Майло, в тази къща нареждания от жена не съм получавал, а сега е твърде късно, остарях тепърва да се уча и на това. Това е то, което исках да ви кажа. Поискате ли нещо, най-добре обърнете се най-напред към мистър Майло, той ще ми обади какво е нужно. Просто не мога на тия години други навици да уча, мис Джени.