Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

Малчо се обърна и втренчи празен поглед в надигащия се от пепелището дим.

— Всичките ми дрехи изгоряха — безпомощно рече той. Личицето му изглеждаше смутено и отчаяно. В очите му блестяха сълзи. — Сега си нямам други освен тия, дето са на мене. Утре ще трябва пак да сляза до града и да си купя някое детско костюмче. Детските никога не са ми били по мярка и сега няма да ми станат. Но какво да се прави, няма да приличам на себе си, додето не посъбера достатъчно пари да си ушия по поръчка.

Клара Крокмор се изправи от тротоара и пристъпи към Малчо.

— У дома имам чудесна излишна спалня, Вийзи — каза тя, снишавайки глас, и се наведе над него. — Ела тази вечер с мен и остани, докогато си искаш, пет пари не давай за наема! Имам и шевна машина, ще ти преправя някоя и друга дрешка, без да ти струва и стотинка. Гордея се с моя шев, чудесно преправям и ще ти наглася детските дрехи точно както ги искаш — тя му се усмихна и го потупа по рамото — Искаш ли, Вийзи?

Джени протегна ръка, грабна Малчо за китката и го отдръпна от Клара.

— Чух, Клара Крокмор! — гневно процеди тя. — Всичко чух, до дума! Чух, искаш да му дадеш безплатна стая, ако реши да живее при тебе, а мен не каниш! Откажи се да го коткаш у вас! Много добре знам какви са ти намеренията. От приказките ти познавам какво си намислила. Тия, дето ги плещиш за машината и дрешките, на мене не минават. Сега гледаш да се възползуваш от това, че моята къща изгоря, но едно ще ти кажа: никой не може да се грижи за Вийзи Гудуили като мене. И той няма да остане доволен от твоите измишльотини! Свикнал е на по-нежни обноски, а ти ги нямаш!

— Че нямам ли право да бъда и аз щедра и добра?

— Намери си тогаз някой друг и остави Вийзи на мира! Мислиш, че не познавам кога и за какво една жена почва да котка мъжете? Ясно ми е като бял ден. Веднъж вече ти казах, ако не оставиш Вийзи Гудуили на мира, душата ти ще извадя. Ще го направя, ей!

— Протестирам, Джени Ройстър! Искам да знаеш, че съм порядъчна жена!

— Не си!

— Съм!

— Не си!

— Съм!

От мрака изникна съдията Майло Рейни и с жива походка се насочи право към Джени. Като стигна бордюра, на който бе седнала, наведе се и сложи ръка на рамото й.

— Джени, научих за тази страхотия преди няколко минути и веднага пристигам, бързах колкото мога — каза той и печално поклати глава. — Ако знаех, че твоята къща гори, щях още по-рано да дойда. Казаха ми, пожарът бил в другия край на града и аз останах в кантората. Чаках важен телефонен разговор. И после изведнъж разбирам, че било твоята къща, толкоз бързо изгоряла, че никой не успял да спаси Лоана. Ужасно, Джени! Страшно! Това не бива никога да се повтаря! Срам! Но искам да знаеш, че направих всичко…

Съдията Рейни млъкна насред изречението и се изправи.

— Какво искаш да кажеш, Майло? — попита Джени. — Какво всичко си направил?

— Сега да не говорим, Джени — отвърна той. — По-късно. Най-важното сега е, че дойде време да се погрижа за тебе, нямаш си вече ни къща, ни дом. За нищо не искам да се тревожиш!

Тя вдигна поглед към лицето му и сълзите отново рукнаха по страните й.

— Искрен ли си, Майло? Наистина ли ще се погрижиш за мен?

— Да, Джени — той протегна ръка към нейната. — Доколкото мога. Достатъчно съм чакал. Стига толкова, не беше малко. И ако бях избързал, тази тревога можеше и да не дойде. Но както и да е, по-късно ще ми падне случай и за това да говоря. А сега ставай и тръгвай с мен у дома! Тази нощ при мен ще спиш.

Тя си избърса сълзите и се усмихна.

— Това са най-милите думи, които съм чула в живота си, Майло. Толкова години чаках и се надявах, че тъкмо ти ще поискаш да се грижиш за мен, и ето, наистина този ден настъпи. Твоите думи заличават всяко нещастие и мъка. Чувствам, че най-после на моите изпитания и тревоги им е дошъл краят.

Той й помогна да се изправи и загърна розовото одеяло около раменете й. После се отправиха по Морнингсайд стрийт към дома на съдията Рейни.

— Чакай! — досети се Джени, спря и се обърна назад. — Ами Вийзи Гудуили?

— Какво Вийзи Гудуили?

— Няма ли и той да дойде?

— Изключено!

— Защо?

— Джени — търпеливо почна съдията Рейни, — не ми е в природата, като на тебе, да бъда с широко сърце и широки пръсти в отношенията с хората. Като ти казвам, че искам да се погрижа за тебе, казвам ти го в обикновения, човешки смисъл, в смисъл на брак, а това не предполага трети човек — някакъв си натрапник като Малчо Гудуили. Има толкова много места, дето с радост ще го приемат. Съседите например…