Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Да, Клара? Какво става за бога? — обади се Джени и тръгна към антрето. — Какво ти се е случило?

Клара и Джени се сблъскаха на вратата.

— Пожар, Джени, пожар! Гори ти къщата! Отзад всичко изгоря! Бързо, Джени, излизай!

— Затова ли миришеше? — каза Джени с ледено спокойствие. — Някак особено ми замириса.

— Твоята къща, Джени! Гори! Изгоря! Излизай по-бързо!

Димът вече нахлуваше в хола, през тънките стени долиташе пукотът на пламъците. Виковете на улицата ставаха по-силни, а някъде в далечината зазвъня камбаната на пожарната команда.

— Трябва да си спася богатствата! — извика Джени, обърна се и влезе в хола. — Безценните ми статуетки, възглавничките на канапето, всичко е вътре!

Клара Крокмор изтича подир Джени и успя да я довлече обратно в антрето. В този миг в къщата влязоха няколко мъже. Проповедникът Клъф се хвърли към вратата и подири закрилата на улицата.

— Махайте се оттук! — викна един от мъжете. — Всички да излизат! Покривът ей сега ще пропадне!

В далечината се чу воят на сирените — пожарните коли влизаха в Морнингсайд стрийт. Пред къщата вече се бе сбрала огромна тълпа народ. Съседите пръскаха с градинските маркучи покривите на къщите си и верандите, да не би летящите искри да подпалят и тях.

— Трябва нещо да спася! — протестираше Джени. Тя освободи ръцете си. — Всичко ли да изгори?

Преди да се усетят мъжете, тя се преметна и грабна две саксии. Притискайки растенията в гърдите си, дума повече не каза и се остави да я изведат на верандата. Като слизаха по стъпалата, от кухнята в антрето се втурна цяла огнена стена.

— Не съм сигурна дали спасих любимите ми саксии — безизразно рече Джени, докато я блъскаха и дърпаха към улицата. — Всичко стана тъй ненадейно, че нямах време да помисля кои взимам.

Пожарникарите се заловиха да пръскат с вода съседните постройки, за да ограничат пожара само в къщата на Джени. Водните струи непрекъснато обливаха стените и покрива на църквата, поради което пожарникарите успяха да я предпазят от пожар. Къщата на Клара Крокмор беше достатъчно далече и се намираше вън от всякаква опасност, но един-два от дъбовете се запалиха и за да ги угасят, пожарникарите трябваше да обърнат маркучите към клонаците им.

Джени стоеше насред улицата и притискаше двете саксии, когато покривът със страшен тътен се срути в горния етаж на къщата. От фурната пламтящи чамови дъски и пукащи греди изригна грамадно кълбо черен пушек и рой стремителни искри.

Неочаквано Джени изпищя с всичка сила:

— О, господи! — и се хвърли напред. — Боже миличък! Боже господи! Тя е вътре! Спи, на горния етаж спи! Някой да я спаси!

Мъжете на улицата хванаха Джени и я отдръпнаха от горящата къща.

— Кой е вътре? — попита някой. — За кого говориш?

— Лоана! Лоана Нилей! Дадох й голяма доза приспивателно! Тя няма да се пробуди, не може да се спаси! Какво направих! Спасете я! О, господи! Моля те, спаси я!

— Никой не може сега да влезе в къщата, мис Ройстър — каза един от мъжете. — Вече е много късно. Ти се радвай, че се измъкна преди падането на покрива.

— Ами Лоана? Тя е вътре… и тия хапове!…

Жените отведоха Джени на отсрещната страна на улицата и я накараха да седне на тротоара. Джени безпомощно заплака. Клара Крокмор седна до нея и се помъчи да я утеши.

— Няма да си простя, додето съм жива, че забравих Лоана — хълцаше Джени. — Къщата, ако ще, и десет пъти да изгори, само да можех да я спася, да я съживя! Лоана! Лоана! Не искам да ми прощаваш! Аз съм виновна! Аз! Аз!

— Стига, Джени — каза Клара, — успокой се и не приказвай глупости.

Джени скри лице в шепите си и продължи тихо да ридае.

— Толкова е ужасно, че не зная какво да мисля за себе си. Скарахме се жестоко с проповедника Клъф и всичко стана тъй бързо, че време не остана да се сетя. Исках да спася статуетките и възглавничките, но не ме пуснаха да вляза. Аз съм виновна за Лоана. Аз я накарах да си легне, беше много уморена, обезсърчена. Цял ден обикаля града, залък не беше хапнала и аз реших, че постъпвам човешки. Дадох й да яде и после… приспивателно! Сбърках! Аз съм виновна!

— Не говори тъй, Джени — рече Клара и я потупа по ръката. — Не си сбъркала. Стават неща, които не можем да променим. Не бива да се обвиняваш.

Клара вдигна очи към един от мъжете, застанали наблизо.

— Но съм сигурна, че виновен има! — подхвърли тя. — Тия работи не стават случайно, знам аз! От обикновен пожар къща не може до основи да изгори.

— Какво ви кара да мислите тъй, мисис Крокмор? — попита един от мъжете и се приближи. — Тия стари дървени къщи горят като хартия, драсни им клечка кибрит и хайде! И пламне ли един път, нищо не помага.