Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Знам какво ме кара да мисля тъй — отвърна Клара. — Много се уплаших, та в началото всичко забравих. Но сега помня, видях двама души, прибягнаха покрай ъгъла на къщата, малко преди да забележа пламъците от задната веранда и кухнята. Положителна съм, видях двама души. Никога няма да ги забравя.

— Познавате ли ги, мис Крокмор? Кои са тия, за които говорите?

— Не ги познавам. Беше доста тъмно, не им забелязах лицата. Но че ги видях, видях ги! Сигурна съм.

— Абе — каза мъжът и се обърна към горящата къща, — и това става. И сигурно е така. Една туба бензин й стига. — Той се наведе и погледна Клара и Джени. — Но кой ще е тоя, дето ще иска да запали къщата на Джени Ройстър? Отде накъде?

Не всички в Солисо дойдоха да гледат как къщата на Джени Ройстър изгоря до основи, но като че Морнингсайд стрийт бе побрала между двете си пресечки половината население на града, и бели, и негри.

Пламъците се отразяваха в облачното небе и хвърляха ярко червеникаво сияние над целия град, хората бързаха — кои пеша, кои с автомобили — да наблюдават бушуващия пожар. Димът изригваше над главите и се виеше из улиците към околните нивя и пасбищата в низината.

Неколцина мъже, привлечени от пожара, пълзяха по покривите на съседните къщи, нищо да не изпуснат; на верандите и стълбите се тълпяха жени и деца и възбудено коментираха пожара; младежите и момчетията се катереха по огради, дървета и телефонни стълбове да виждат по-добре.

Надигнати от необичайните гласове и раздвижване, от струпването на непознати люде, раздразнени и от самия пожар, безчислените сюрии на съседските кучета лаеха и виеха и създаваха непрекъсната врява. В залисията някой бе забравил радиото в една от близките къщи и дрезгавата джазова музика с всяка минута гърмеше все по-силно. Сегиз-тогиз, надвивайки шума, проехтяваше уплашен бебешки писък.

Бяха се притекли всички коли на градската пожарна команда и пожарникарите насочиха водните струи право в пламъците. Този потоп постепенно принуждаваше ослепително-червените и жълти пламъци, обхванали чамовите греди, да преминават в гъсти кълба черен пушек и бяла пара. Не се мина много и хаотичните купища креватни пружини, разтопено стъкло, железни тръби, един издут хладилник и една кухненска печка се превърнаха в тлеещи въглени. Над всичко като гигантски, набързо издигнат надгробен паметник, остана да стърчи, примрял от ужас, тухленият комин.

Без заслепяващите отблясъци на огъня улицата изведнъж потъна в тъмнина и униние. Гласовете стихнаха и лаещите кучета най-сетне замлъкнаха. Някой рязко спря гръмналото радио и хората лека-полека заизчезваха в нощта. Пожарникарите поливаха пепелището и се готвеха да търсят останките на изгорялата Лоана Нилей.

Загърната в розовото одеяло, което някой й донесе от съседните къщи, Джени все тъй седеше на тротоара и плачеше разбита, когато се появи Малчо Гудуили. Тя бе още замаяна и вцепенена, та не можа да го разпознае в сумрака, помисли го просто за някое момченце, промъкнало се да гледа отблизо пожарникарите и пожарните коли.

Тичал с всичка сила от игралния салон в града, Малчо се задъхваше и останал без въздух, мълчеше, изправен и безпомощен като димящите развалини на къщата.

— Никога няма да ми простят за това, което извърших — стенеше Джени и сълзи заливаха страните й. — С Лоана е свършено, навеки свършено… и за всичко аз съм виновна! Помъчих се да бъда с голямо сърце! Дадох й приспивателно и тъй здраво я приспах, че просто я умъртвих. И когато лумна пожарът, забравих я, гледах собствената си кожа да спася! Не исках нищо лошо да сторя! А виж сега какво й се случи! Лоана… загина… завинаги! Аз съм виновна, аз!

Клара Крокмор се мъчеше да я утеши, но Джени я блъсна с лакът.

— Знам си аз, душичката ми разбира, когато съм виновна — плачеше Джени, — и никой не може да ми попречи себе си да обвинявам! Само аз имам право на това! И аз никога няма да си простя, докато съм жива!

— Но, Джени, ти не си подпалила къщата — рече Клара. — Друг е свършил тая работа. Можеше ли да попречиш? Не бива тъй да се обвиняваш!

— Може да не съм, но аз не спасих Лоана. Избягах, а тя остана! И не е могла да се събуди, защото й дадох приспивателно. Аз съм виновна!

Ненадейно извръщайки глава, тя позна застаналия до нея Малчо Гудуили и посегна към него.

Обхвана с ръце крехкото му телце, притисна го до гърдите си и отчаяно почна да го гали.

— Вийзи! Вийзи! Ти си здрав и читав! Едничкото, за което трябва да съм благодарна, е, че ти слезе в града да играеш билярд и не изгоря в пламъците жив като Лоана. Ако и ти беше загинал, щях да свърша със себе си. Как щях да живея и да дишам сама в света, без другар? — Като отблъсна Малчо от себе си, тя го изгледа през сълзи. — Бедният ми Вийзи Гудуили! Бедничкият! И ти си нямаш вече покрив, нямаш си вече кътче, което можеш дом да наречеш, сега вече няма кой да се грижи за тебе. Какво ще стане с тебе, додето дойде време да се върнеш в цирка? Никой на този свят не знае да се грижи за тебе, никой няма да е толкова добър, колкото бях аз. А сега нямам къде да те приютя. Какъв грях и срам, изгоря ми къщата и ти остана без подслон. Къде ще живееш, когато циркът не работи? Какво ще стане с теб сега, Вийзи?