Симеон Радев - Ранни спомени

В Ресен идеха понякога от Битоля, дето им беше центърът, протестантски проповедници. Те редовно посещаваха баща ми в дюкяна му. Там ставаха горещи препирни, на които се събираха и приятели от съседните дюкяни. Баща ми бранеше с всичкото си красноречие това, което протестантските проповедници оборваха: празниците на светците, постите, култа към св. Богородица, църковната йерархия. Еднъж, след като се разменили всички доводи, той задал най-сетне на проповедника следните два въпроса „Ако върша добри дела и си остана в православието, мога ли да се спася?“ „Можете“ — отговорил малко смутено проповедникът. „Ами ако стана протестантин и върша лоши дела, ще мога ли да се спася?“ „Не“ — бил решителният отговор. „Тогава — заключил баща ми — защо да си меня църквата?“ Проповедникът съвсем се объркал от тая логика. Тоя ден победата била явно на страната на баща ми. Препирайки се тъй често с протестантските проповедници, не бе ли претърпял някакво влияние от тях? Нещо го теглеше към първобитното християнство. Колко пъти съм го слушал да говори против панихиди, отиване на гробищата! „Това са — казваше той — изобретения на свещениците. След смъртта си човекът остава дух нетлен и няма нужда да му се налива вино на пръстта, под която червеите са яли плътта му. Една молитва в къщи стига.“ Преди да почине, той повтаряше тия съвети на майка ми. Казваше й: „Няма нужда от панихиди. Истинският помен за мен, този, който ще ме радва на небето, е да се съберат синовете ми около тебе и да изпеят някоя от тия песни, които сме пели заедно.“

Търговец, баща ми не беше сребролюбец. От майка си съм слушал един пример за неговото безкористие.

Както казах, дядо ми Коте беше много богат, и то не по селски мащаб. След смъртта му синовете му направили нужните постъпки, за да се прехвърли имотът му върху тях. Тогава Селим ефенди, тапумеймуру, т.е. чиновникът, който се занимаваше с крепостните актове, дошъл в къщи и попитал дали майка ми като наследница не прави възражение против това. Баща ми повикал майка ми: „Жено, чуй какво има да ти каже Селим ефенди.“ Турчинът й разправил какво поискали да направят братята и и добавил: „Кажи едии збор и ке им я делям сламата.“ 22Майка ми отговорила: „Аз няма що да кажа: нека каже стопанът ми.“ Тогава баща ми заявил; „Аз ще кажа едно: не съм взел жена други да я хранят.“ Неговото чувство за достойнство не му позволявало да приеме наследство от жена си.

От търговията на баща ми имаше хора, останали му длъжници. Заветът, който той ни остави, беше: от никого да не искаме дължимото, ако той сам не дойде да се изплати. По безкористие майка ми не падаше по-долу от него.

Баща ми нямаше жажда да трупа богатство 23, но бе много славолюбив. „Не да си богат, а да станеш прочут, ето кое е важното“ — казваше той и често ми повтаряше из св. писание: „Мнози ненавидяша богатство, а слава никто же.“ Най-голямата слава в неговите очи бе писателската. Неуморно ми вдъхваше тая мисъл, откато почнах да показвам успехи в училището и учителите взеха да ме хвалят. „Кои са най-големите българи в историята? — питаше той. — Царете? Не. Св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици. Защо се слави тяхното име? Защото са писали книги.“ В рода на баба ми, откъм майчината й страна в Царе(в) двор, тъй наречените Поповци, имало, според едно предание, все по един свещеник от незапомнени времена. 24„От времето на Самуила“, бележеше баща ми. Когато аз почнах да пиша и неговите приятели в Ресен го поздравлявали, той казвал „Това му иде по наследство. От четиридесет поколения в рода ни е имало един писмен човек“.

Селяните и чорбаджиите

В селата около Ресен имаше само няколко чифлика. Един от тях принадлежеше на българското семейство Стрезови, другите на турци. Инак селяните бяха собственици на полските си имоти. Те не подлежаха на никаква ангария, освен когато държавата ги повикаше за строене на някои обществени предприятия, като например шосета. Бяха под икономическа зависимост, но спрямо чорбаджиите в Ресен.

Според една дописка в „Зорница“ от 1890 година имало тогава в Цариград до седем хиляди селяни от Ресенско. Цифрата е голяма, но не ми се вижда преувеличена. Грамадната част от селяните от нашата околия прекарваха времето, през което бяха способни за работа, в турската столица. Повечето тръгваха за там още невръстни. Работеха по градините, взети под наем от някои по-замогнали вече съселяни. Може да се каже без преувеличение, че те продоволствуваха целия Цариград със зеленчук. Казах как те ходеха по улиците с кош на гърба, викайки на турски и гръцки какво продават. Градините им бяха пръснати из най-различните части на огромния град, главно от двете страни на Златния рог. Градинарите живееха отдалечени едни от други и се срещаха главно през големите празници в иърквата „Св. Стефан“. Те бяха от най-редовните посетители на историческия български храм. Самият свещеник, който служеше в църквата, беше от Ресенско. Градинарите стоеха в Цариград по две-три години и като направеха малки спестявания, връщаха се у дома си. Те прекарваха в селата известно време, докато изразходват спестеното, и после с пари, взети назаем, се връщаха в Цариград за един нов престой с неопределено траене. Парите вземаха под лихва от десетина чорбаджии в града, наречени полицаджии, които отиваха редовно три пъти в годината в Цариград, за да си приберат дължимото. Освен тоя род банкерство полицаджиите имаха дюкяни, дето селянките в отсъствието на мъжете си отиваха да правят покупки за своите нужди. Те вземаха всичко на версия, не се пазаряха и накрай сумата на направения така дълг зависеше от добросъвестността, с която той е бил записван. Тая добросъвестност за жалост е липсвала у някои от полицаджиите. Говореше се, че един от тях казал: „Море, еднож да ми влезит во дѐфтерот, сетне и гро̀бот нѐ можит да го куртулисат.“ Всеки полицаджия си имаше своята клиентела по селата и тя оставаше почти непроменена; поддържаше се и по наследство. Селяните и селянките отиваха при полицаджиите не само за заеми и за покупки. Те им бяха един вид обществени опекуни. Съветваха ги по семейните им работи и ги защищаваха в случай на беда пред турската власт.