Симеон Радев - Ранни спомени

Идеята за тази книга

Настоящата книга бе писана — по-точно: нахвърлена основно — в 1954 година. В едно от най-тягостните и мрачни времена в нашата национална история. Наистина Сталин се беше поминал в началото на март, предходната година. Но последвалото три месеца по-късно работническо повдигане в Източен Берлин бе бързо смазано от съветските танкове. Западът се престори на сляп и глух. Нова ледена вълна покруси и току-що пръкналите се слаби свободолюбиви надежди у мнозинството жители на всички източноевропейски страни. Най-отчайващо бе положението на България. Течеше вече десетата година от фактическото й включване в съветската империя. Зловещият Коминтерновски план, пагубен за нас, бе успял само частично. Но бъдещето не вещаеше нищо добро. Начело на цялостната власт в държавата, монополизирана от компартията, стоеше — отново — московски гаулайтер. Огромна част от българската интелигенция и от ръководните обществени среди, от елитните стопански, военни, съдебни, чиновнически и религиозни кадри, бе или пряко, физически ликвидирана, или косвено смачкана и тероризирана Насилственото коопериране тъкмо в началото на 50-те години бе пролетаризирало и нашето селячество, нанасяйки му съкрушителен удар. Вековната наша разнообразна и усъвършенствана образователна система бе заменена от друга — сектантско-партийна и чужда. Насърчаваше се националният нихилизъм, а основна цел на партийната политика оставаше апологетиката на всичко руско и съветско. Ще рече на съветския империализъм и на неговата конюнктурно-диалектична идеология.

На фона на тази потискаща вече десетгодишна реалност се определи и нашата семейна и лична участ. Тя не можеше да бъде по-различна от нерадата участ на мнозинството от народа ни. В това отношение за нас, тримата, колебание не можеше да има. Алтернативата — компромис и уреждане в замяна на съвест и чест, отпадна от само себе си. Баща ми не прие и съблазънта да стане, при ОФ-е власт, академик. Възмездието не закъсня. Открито и прикрито. Няма да изреждам всичко. В неголямото ни жилище бяха настанени външни хора (в моята стая, после и в хола). В 1948-а и в самото начало на 1949-а година срещу мен бяха хвърлени, курдисано, тежки обвинения, (между които, че съм готвел преврат като възправя топ пред Народното събрание!; останалата половина: че съм син на бивш „царски“ дипломат, министър). Спасил ме някой (или някои?) от тогавашния Комитет за наука, изкуство и култура. Но бях белязан като опасен противник и „враг“ на режима. Не ми се даваше назначение, щатно, и като фабричен работник. А малките частни Трудово — производствени кооперации — ТПК бяха вече закрити. Убийствено е за млад, здрав, образован, изпълнен с енергия човек да види живота си зачеркнат по такъв нелеп начин. Всички опити за честен поминък и изява с интелектуален труд — преводи, лични писания, отиваха напразно или се оказваха палиативни. Жестокият факт, че при здраве и желание за работа, не мога да осигуря дори най-насъщните ни нужди и домашния уют на вече доста възрастните ми родители, ме застари преждевременно. Усещах, че се руша. Удушващо.

Унинието обаче е най-лошият съветник. Трябваше, и на трима ни, да поддържаме ума и духа си бодър. Дойде и спасителното разковниче — заработихме заедно. Двамата, с баща ми; после и тримата, с майка ми. То впрочем имаше вече известно практическо начало още в предходните години. Но сега то се яви като по-наложително, в душевно отношение, и за баща ми. На младини, в Западна Европа, той е бил първоначално много наляво. Даже години след това е продължавал да поддържа, при посещенията си в Женева, близките си връзки с „бащата“ на руския марксизъм и социализъм Г. В. Плеханов. Добро лично познанство и приятелство го свързваше и с някои от най-видните наши първи социалисти, „тесни“ и „широки“. На разните си постове като пълномощен министър бе проявявал грижи и внимание и към политическите ни емигранти, като български граждани. Тук през последната война, при управлението на Филов, откри изложба на млад даровит художник, за когото знаеше, че е комунист. След това, с личната си намеса, спаси от бесило или разстрел не един от подсъдимите в двата големи „комунистически процеси“, в София и в Битоля. Сиреч можеше да си изкара тлъста пенсия като „антифашист“. Нито помисли! Достойнството не му позволяваше да намеква комуто и да било за едни или други негови заслуги. И не желаеше контакти с демонстриращите произвол и невежество деветосептемврийски управници.