Симеон Радев - Ранни спомени

Най-много дядо ми обичаше да ми разказва за Кримската война. Разказваше ми и после ме разпитваше какво съм разбрал. „Колко царщини се биеха против московеца?“ — питаше той. Аз отговарях „Против московеца се биеха три царщини: Инглитера, Франца и Сардиня.“ Той говореше с удивление за чуждестранните войници, за техните високи коне, за униформите им. Но най-силно впечатление бе оставило у него дръзкото им държане спрямо турците. Еднъж той видял как един френски войник дал ритник на един чалмалия турчин в една от най-многолюдните улици на Стамбул. Ударът бил толкова силен, че турчинът залетял и чалмата му паднала.

— Ами какво направи турчинът след това? — питах аз.

— Какво ще направи? Взе си чалмата, обърна се, погледна уплашен французина и търти да бяга.

— Ами имаше ли наоколо други турци?

— Имаше.

— Ами що направиха те?

— Що ще да правят? Наведоха си главите, хванаха си брадите и се разотидоха.

Тоя ритник, тъй мълчаливо понесен, бе поразил дядо ми като едно знамение на времето. „Тогава видох, казваше ми той, оти Турция ке паднит.“

Така дядо ми събуждаше у мене тоя интерес към историята, който сетне се разви силно и стана моето призвание. Той беше и моят пръв учител по география. Ресенската околия имаше тридесет и две села, той ги изброяваше и после ме изпитваше дали съм ги запомнил. Но главните му уроци по география това бяха пътуванията му за Цариград. 6 6 Учеше ме също да броя на турски до сто. Пътят, обикновено следван, бил Битоля — Воден — Солун и нататък. Това беше старият римски път Via Egnatia. Той ми разказваше по кои градове минал, в кои села нощувал и аз учех техните имена. Имаше една местност между Лерин и Воден, ако помня добре, наричана „Рикника̀мила“. Аз не бях видял още камила, нито беше изобразена в книгите. По описанието на дядо ми представях си я обаче като нещо грамадно и уродливо. Самата дума „рикат“ извикваше в детското ми въображение представата за рев на някакво чудовище. Но именно защото това име звучеше страшно, аз изпитвах да го слушам, заедно със страха, и една странна приятност. Преструвайки се, че съм го забравил, карах дядо си да го повтаря.

Той ми разказваше и за друг един, северен път: Битоля — Прилеп — Велес — Щип — Девебаир — Самоков — Пловдив и пр. Този път е бил следван вероятно, когато на юг е имало размирици; може би през времето на гръцката революция, за потушаването на която пашата на Драма събираше своите пълчища. Двата пътя се съединяваха в Тракия. Разказите на дядо ми ме водеха по нейните равнини. Когато през 1912 година нашите победни бюлетини гърмяха за Люле-Бургас и Чорлу, това бяха за мене имена, отдавна свойски. Дядо Раде ми разказваше и за пътувания за Цариград от Солун, по море. Еднъж го хванала голяма фъртуна, „вятърът дигаше водата на планини“ — казваше той, и гемията, раздрусана и с разкъсани платна, едва могла да ги доведе до един остров. Островът бил пуст. Пътниците гладували няколко дни, най-сетне един от тях убил една сърна, опекли я, разделили я, но дядо ми останал със своя глад. „Кога доближих една хапка до устата си — разказваше той — сетих се, че тоя ден е петък, и я хвърлих.“ Как излезли от острова, не ми е останало в паметта. Всичките тези разкази за пътувания с кервани, за опасни срещи, тревоги от разбойнически нападения, за нощуване на бивак, за морски бури ме изваждаха из малкия, окръжен с планини град и ме пренасяха в един свят на просторни приключения и незнайност. Оттогава пътеписите станаха едни от най-любимите ми книги.

Дядо ми Раде бе отдавна заселен в града, но всичко у него — облекло, обичай, говор — бе останало селско. 7 7 Дяда си питах: „Дядо, како се викаше татко ти? — Гьорше. — Ами нему таткото? — Недан. — Ами нему таткото? — Карамфил.“ Миналото — историята вече ме караха да любопитствувам и да задавам въпроси. С гражданите в Ресен, сред които междувременно син му бе заел място на чорбаджия, той не поддържаше никакви връзки. Любими посетители, роднини и приятели, бяха се от селата. Почти всички бяха живели голяма част от живота си в Цариград и за Цариград най-често говореха. Турската столица бе им станала като второ отечество. Седнал до коляното на дядо си, аз жадно слушах техните спомени. Те ме пренасяха от европейския бряг на азиатския, от Златния рог на Босфора и откриваха пред мен незнайни велелепия на църкви, джамии и султански палати. Когато отидох да се уча в Цариград, аз се намерих в една страна, удивителна, но вече като видена насън.