Симеон Радев - Строители на съвременна България том 1

В историята се е случвало така, че се е водела нерядко ожесточена борба между тенденциите на прогреса към демократичност и реакцията и насилието. Или между надеждите на народа за свобода и желанието на нейните противници да я отрекат и унищожат — понякога пак с помощта на самия народ. Такова драматично време е изживявала и нашата страна след Освобождението, когато се е строила нова, „свободна“ България. Именно след като е била приета в Търново демократична, свободолюбива Конституция и след като български княз става един млад принц, роднина на руската царска фамилия, твърде симпатичен на народа от града и селото не само поради младостта си, но и като символ именно на свободата. Княз с доста „феодално възпитание“, който не е бил склонен да зачита свободата и Конституцията. За това тъкмо време на разделена, а после и на частично обединена България разказва с автентична достоверност Симеон Радев в книгата си „Строителите на съвременна България“. От борбите около конституцията и нейното суспендиране, от обединяването на Северна и Южна България и Сръбско-българската война, та до изгонването на Батенберг от България, та до диктатурата на Стамболов, неговото убиване и утвърждаването на династията на Фердинанд. Данни за това време ще намерим и в други документи като „Български дневник“ на Константин Иречек или периодичния печат не само в „свободна“ Северна България, но и в полусвободна Източна Румелия. Достатъчно е да припомним писаното в излизалия в Пловдив в-к „Народний глас“, където Вазов осъжда рязко, даже яростно посегателствата срещу Конституцията. Но нека приведем и писаното от поета още през 1882 година:

„Положението на работите в България отива от зле по-зле. Пълномощията, които в Свищов Великото народно събрание даде на князът, не принесоха никаква полза. Можеше да се мисли тогава, можеше да се предполага, че един път вземал в ръцете си всичката власт и инициатива, князът и правителството му, което последува превратът, ще реорганизуват страната, ще положат развитието на Княжеството на по-добра почва, с една реч, можеше да се вярува, че като се е домогвал с такъва настойчивост и решителност за безгранична власт, която му дават пълномощията, князът е имал на ръка приготвени цял ред законопроекти и системи за преобразования, способни да поправят работите в Княжеството, според него твърде забъркани, и да въдворят мирът и спокойствието в държавата.

Нищо такова нема.

Правителството на Батенберга знаем какво извърши до днес.

Цяла върволица насилия и беззакония, едни от други по-възмутителни, ознаменуваха епохата на пълновластието.“ [2]

И още:

„Държавний преврат стори година вчера. Печално славните дати тежат дори и върху ония, които са ги създали. 27 априлий нема своят празник. Както престъпникът, който се труди да затрие всяка диря на своето престъпление, режимът, който произлезе от превратът, остави да мине безмълвно и мълчаливо тоя ден, в който установи своята власт над развалините на конституцията, на свободата и правата на народът. Малодушието на престъпниците ни спасява от един позор и ако в историята ни ще остане грозната дата, то поне не ще да се каже, че се е намерило в България човек с доволно печална дързост, за да посмее да направи от нея празник.

Ако не правим и ний като тях и не минуваме под мълчание тоя ден, то не е, защото искаме да възбуждаме възпоминания, които и без това са толкова живи в паметта на всекиго, или да проклинаме виновниците на превратът, но защото намираме в тоя ден нравственото наслаждение, като си прекарваме през ум всичко онова, което е станало през годината, да констатираме още веднъж, свободни от всяка страст, от всяко вълнение, от всяко увлечение, прогресът, който е направило делото на свободата. Една година стигна, за да блесне във всичката му голота несъстоятелността на режимът, който владее днес в Княжеството. Ония, които най-отчаяно се бориха лани за установлението му, днес са загубили вече всяка вяра и безнадеждно гледат на бъдещето. Не трябуваше голяма предвидливост, за да се предскаже това още в самий ден, когато режимът се установи.“ [3]

Привеждам тези дълги цитати именно защото характеризират епохата. Епохата след Освобождението, времето на изработването и приемането на Търновската конституция и на заличаването и' — на жестоката и безкомпромисна борба, в която най-ярко са се откроявали личностите на „строителите“ на следосвобожденска България.