Симеон Радев - Строители на съвременна България том 1

Преценки като посочената издават идеалистическата донякъде основа в светогледа на Симеон Радев, и то наред с неговата обширна начетеност, с безспорното му познаване на обстановката и извън България. Впрочем налага се да признаем, че той на места е достигал до проникновено разбиране за движещите сили на епохата. Ето как са противопоставени двете борещи се течения в Учредителното събрание:

„В 1879 г. недоверието към всеобщо гласоподаване бе наистина още много живо. На учените българи (т.е. консерваторите — б.м. П.З.) то се виждаше още по-основателно, тъй като се касаеше за една непросветена маса, каквато бе в техните очи българският народ. Те не вярваха в зрелия политически разум на тоя народ, както чорбаджиите не вярваха по-рано в неговата способност за революционна борба.

Вярата в добродетелите на народа бе именно главната характеристика на либералите. Техните водители бяха се борили заедно с масата, черпили бяха кураж в нейната твърда воля, окрилявали бяха своя дух с нейния възторг и считаха за светотатство да се изкаже съмнение относително нейното съвършенство.“

Симеон Радев правилно вижда в идеята за сенат опит да се възстанови в законна форма властта на чорбаджиите, едва понасяна през турско време. Той е доловил и политическата хитрост: докладът на така наречените „разумни консерватори“ е бил облечен в научна форма и подкрепен с философски идеи. Това е внасяло смущение всред депутатите, защото простият българин по това време е изпитвал голямо уважение към науката, която го е издигала и го е възкресявала за живот. Авторът точно е проследил и онези моменти, в които Каравелов или Петко Славейков доминират със силата на народностната си позиция над своите противници. И това е голямото достойнство на труда на Симеон Радев.

Тук има неща, достойни за определянето на писателя като майстор в народната характерология: тълкуването на речите на Петко Славейков, обяснението на обаянието на идеите за свобода и т.н. Неслучайно „Строителите на съвременна България“ е една от книгите, високо ценени от народовед като Иван Хаджийски.

Не може да скрием обаче и това, че като изтъква позициите на нашите тогавашни демократи, Симеон Радев се опитва тук-там и да спори с тях. От такъв характер е неговият „спор“ с либерала Каравелов. Каравелов „не доразбрал“ схващанията и теоретическите начала на „разумните консерватори“. Не познавал „немските автори“ и Кантовото етическо учение, от което те излизат, и т.н. Със симпатия Симеон Радев се е отнасял главно към Петко Славейков. Изтъкнал го е като тънък познавач на народната душа, като личност с буден ум, човек, природно надарен. Той помества неговите възхитителни речи, които са образец и на жива политическа мисъл, и на езиково творчество. И все пак не закъснява да извади заключението си за борбите в Учредителното събрание: „Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.“

За тези и някои други преценки от такъв характер не може да не бъдем нащрек и да не се отнасяме критично към някои страни в труда на Симеон Радев. Но ние приемаме обилието от факти в неговото изложение, точността и верността на разказаното, зад което си пробива път истината за една обществено-икономическа реалност. Каквито и да са били личните предпочитания на Симеон Радев, той е проявявал постоянен и неотстъпен интерес към фактите. И това е поддържало на висота неговото забележително изследване на епохата. През свободния и жив разказ на писателя историк се вижда нашето историческо развитие, предопределено от онова сблъскване на класовите сили, което е давало съдържанието на обществения живот през първите години след Освобождението. Симеон Радев не говори пряко за тия сили на историята. Той следи онова, което става по върховете, в сферата на политическия и държавен живот. Но през неговото документално изложение прозира и конкретното движение на историята. Колоритната фигура на Славейков е обрисувана и чрез задълбочено познаване на онова, което дядо Петко Славейков е бил през Възраждането — като народен трибун, като жив изразител на българските чувства и изживявания, като сторонник за запазване на националното, като отрицател на чуждия морал и на вредната за народа ни „мода“ на мислене, настанила се всред заможните (Петко Славейков като отрицание на Пенчо Славейков, когото Симеон Радев искрено недолюбва).

Един от сложните въпроси, занимавали Симеон Радев, е въпросът за взаимните отношения между великите сили и тяхната борба за влияние на Балканите. Ние все още нямаме друго, така живо и пълно изложение на политиката на Русия, на Англия, на Австро-Унгария и на Германия от това, което ни е оставил Симеон Радев. Той е изследвал много документи, опровергал е много предания и илюзии и е успял да изгради една жива представа за отношението на великите сили към Балканите и към младата българска държава. Симеон Радев не скрива истината за враждебността на Англия към нас. Враждебност, която произтича от традиционната английска политика на противодействие срещу Русия. Англия поддържа жестоката, неподвижна, неподдаваща се на прогрес, турска империя.