Симеон Радев - Строители на съвременна България том 1

Никъде за това време, за събитията и за хората, за ставалото и за неговите последици не е разказано така пълно и изчерпателно, както в книгата на Симеон Радев „Строителите на съвременна България“. Книга и на историк, и на пластичен изобразител на личности, на характери, на сцени и епизоди, които определят времето, характеризират народа и обществото, политиците, които времето, обществото и народът са изтласквали напред от себе си. Наистина „строители“ на „новото“, които дават основание тази книга на един даровит автор да се нареди всред „епопеите“ на националното ни битие. Нейната „слава“ и значимост не намаляват с времето, а напротив, растат. Расте даже значението на нейния особен жанр, който е и „исторически“, и в известен смисъл „литературен“, епично-разказвателен. Но кой е Симеон Радев? Казано е вече: френски възпитаник, личност с богата западна култура, личност, възприела духа и стила на мислене на напреднала Франция, прекрасен публицист, разказвач и стилист. Вместо да пропагандира пряко Франция у нас, той се заема с нещо по-дълбоко — в свой стил да осветли наши, български исторически проблеми. И това става заветна цел на неговия живот и след като вече е написал първите две книги на „Строителите“, когато поглежда към съдбата на останалата част на нашия народ, откъснат от България и останал в национално неосвободена Македония.

Какъвто е човекът, такъв е и неговият стил, и неговият жанр, за които може да говорим специално, когато имаме предвид книжовно дело тъкмо като това на Симеон Радев.

Особено е било жанровото развитие на нашата литература. Не можем да се похвалим с философи, създали оригинални моралистични жанрове, каквито е имала например френската литература. Нямаме писател, философ и моралист едновременно като Ларошфуко. Но затуй пък сме имали мемоаристи и историци, уверено използували разказвателната си мощ, размили сполучливо границите между история и литературно четиво. У тях интересът към вътрешната, към моралната страна на живота се е проявявал с погледа върху ставащото на гражданско-политическата сцена. Чрез литературно-историческата форма те са допринесли за самоопознаването ни и в други, не само политически насоки. Измежду тоя вид автори особено изпъква тъкмо оригиналната фигура на Симеон Радев. Той е едновременно литератор, историк, мемоарист, а заедно с това донякъде и народовед.

Този човек е притежавал мъжество да казва пряко онова, което мисли. Бил е възпитаник и на борческо-патриотичната школа, носеща се на вълната на предосвобожденската традиция, и на европейската философска мисъл и култура. Оставил е няколко литературнокритически статии, извънредно богати с проблематиката си, написани още в началото на века. В тях личи признание на народностната струя в нашата литература. Симеон Радев е уважавал руския и френския реализъм. Уважавал е творчеството на Вазов, Стаматов и Елин Пелин, които противопоставя на „модерните“ писатели от кръга „Мисъл“.

В късна вече възраст Симеон Радев написа книга — спомени за младежките си години и за духовното си оформяване. Но най-забележителната му творба са двете книги, свързани в едно цяло с наслова „Строителите на съвременна България“. Ще си позволя да кажа, че всяка от неговите литературни дейности — критика, мемоаристика, история — има една особеност — непреходността. Навсякъде са се отразявали силен интелект, добра осведоменост и подготовка и остро чувство за новото, за необходимото в момента и в перспектива.

„Строителите на съвременна България“ е своеобразно историческо четиво, което напомня художественото повествование, тъй като е изпълнено със сюжетни ходове и живи характеристики на историческите лица. Авторът внушава образно своите проучвания за обществено-политическите събития, разказва увлекателно, документирано, с похватите на литератор за напрегнатите години непосредно след Освобождението. Без да е имал предходници и богати традиции в областта на своя жанр, Симеон Радев е разгърнал свободно широко платно. Той не претендира за непогрешимост. Тя е била и невъзможна поради причини, които и авторът не е предполагал. Нему е недостигало правилно разбиране за класовия подтекст на обществените борби. Той е имал предпочитание към някои политически дейци, видени през призмата на личния му вкус, и всичко това естествено е негов пасив. Предимствата обаче са били на страната на авторовата добросъвестност, подкрепена от умението на писателя да се придържа о историческата обективност на фактите, да документира епохата. Предимство е и рядкото му повествователно изкуство.

Читать дальше