Симеон Радев - Строители на съвременна България том 1

Вярна на места е оценката и за временното руско управление в България, за дейността на някои от руските царски генерали като генерал Ернрот, полковник Ремлинген, после генерал Каулбарс, отличавали се с неразбиране на демократичните традиции на народа ни. Даже Иречек, който е симпатизирал на консерваторите и след преврата на Батенберг ръководи Министерството на просветата, отбелязва в своя дневник за Ернрот: „Генерал е tres obstinat (много упорит)“ [4], а за Ремлинген: „Идеите на Ремлинген са съвършено ретроградни.“ [5]От Дондуков до Ернрот и Ремлинген — каква дистанция. Посоките на мислене и на действие са били различни, многопосочни. Не случайно даже Хитрово, руският посланик, който подкрепя преврата, е враждувал с ген. Ернрот. Крайната реакционност на цар Александър III, който сяда на трона след убийството на царя Освободител Александър II, също е дала своето отражение на събитията у нас. За съжаление авторът не прокарва достатъчно ясен водораздел между прогресивното и реакционното в руската политика. Той преценява положително голямото значение на Русия за нашето освобождение. Но често тази преценка се затъмнява от всички онези, понякога преднамерено натрупани подробности за дейността на руските генерали, пренасящи у нас административните прийоми на руското царско управление, които засенчват част от истината. Авторът недосъглежда онова положително, което е направено от руската администрация за създаване на национален опит у нас за държавно устройство и държавно ръководство. Оттук и сложността на преценките му: положителни като уважение към освободителното дело на братски славянски народ и критични като отношение към дейността на някои руски администратори. Симеон Радев малко се спира на главното — на отношението на руския народ и на руската прогресивна интелигенция към съдбата на българите. Всички наши прогресивни политически дейци са се отнасяли с любов, с най-дълбока, най-сърдечна благодарност именно към руския народ и към неговата интелигенция. Имало е две течения на русофилство: едното — свързано с признателността към руския монарх, поддържано от консерваторите и владиците, и другото — изпълнено с непоклатима любов към Русия, към руския народ, поддържано от демократичните среди у нас. Тази разлика в умонастроенията Симеон Радев не навсякъде отбелязва. А и сам има свое лично отношение към отделните велики сили. Слабост на автора например е симпатията му към Австро-Унгария. Той недостатъчно прониква в онази коварна роля, която е играела Австро-Унгария на Балканите. Не бива да се забравя, че още в първите години след Освобождението Австро-Унгария, като протяга ръка на юг, към Балканския полуостров, упражнява натиск върху Сърбия и я тласка към българските земи, което доведе и до войната през 1885 г., както и до другата антибългарска дейност на Сърбия, свързана с усилия на сръбската буржоазия за завладяване на български земи. Симеон Радев гледа на Австро-Унгария и на Германия по-скоро като на възможен съюзник на България, но недооценява перспективата за онези потенциални беди, които по-късно ще ни бъдат нанесени. Безспорно тези неправилни възгледи на Симеон Радев, свързани с позициите на национал-либералната партия, впрочем доста променена по състав и програма в сравнение даже с либералната партия на Стамболов, не могат да не се имат предвид. Те обаче се компенсират от другите сполуки.

Опитите на Батенберг да суспендира конституцията, смяната на либералните правителства с консервативни, дейността на Драган Цанков в опозиция на консерватори и на либерали, излизането на Стамболов на политическата сцена и неговата характеристика — всичко това са богати страници от нашата политическа история, описани с вещина. Особено живо е представена личността на Стефан Стамболов: с неговата смелост, бързо реагиране, категорични решения, умение да сплаши, да прикове противника. Тази силна личност излиза от страниците с цялото си обаяние, независимо от някои отрицателни страни в методите на Стамболовото управление. Тук именно е силата на Симеон Радев. Той отбягва простата хронология на фактите и създава едно широко епично изображение на политическите нрави. Неговата книга е богат извор на знания. Тя е един извор и за характерологията на нашите обществени дейци, а оттук и на народа. В нея проникновеният ум може да открие много от онези логически и философски истини, които са свързани с нашето предопределение — като народ, изживял трагично, в напрегната борба своето развитие и своето самоосъществяване.