Симеон Радев - Строители на съвременна България том 1

Първият по-пълно обрисуван портрет във великолепната галерия на Симеон Радев е портретът на генерал Дондуков. Руският генерал с неговата сърдечна прямота към българите, със стремежа му да поддържа самочувствието на масата, да затрогва най-чувствителните струни в душата на народ, векове потискан.

Авторът е всякога там, където се извършва главното. Така се въвеждат постепенно портретите и на българските политически дейци. Картините, описващи заседанията на Учредителното събрание, биха могли да се сравняват с най-добрите ни епични изображения. Виждаме залата. Виждаме хората. Слушаме техните речи. Опиваме се от техните чувства. Изживяваме моментните вълнения, протичали вляво и вдясно от центъра в залата. Понася ни вълната на едно всеобщо вълнение, описано великолепно. Тези картини се приближават до разказаното за Оборище в „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. И то може би с едно предимство в политическите подробности у вещия Симеон Радев. Усеща се, освен прякото присъствие на страната, но и на чуждестранните представители, и на Русия. Оттук главно започват и великолепните характеристики на българските политически дейци. Портретът на Петко Каравелов изплувва из една интересно разказана биография, набелязана с многото плюсове и минуси в образоваността и във философско-политическата подготовка на този политик:

„Френската революция била епохата, която го привличала с най-голяма страст. Той бил хипнотизиран от величието на нейните титанически фигури и непрестанно мечтаел за времената, в които се бе сътворило циклопическото дело на модерния свят.“

Вмъкват се и психологически нюанси — за сприхавостта на Каравелов например:

„Затворен в мизерното си жилище, Каравелов четял неуморно, четял трескаво, с оная страст към труда, която дава на енергичните натури озлоблението против живота.“

Изящният, възпитаният от френската култура публицист Симеон Радев се среща с личност, която се отнася небрежно към салонната галантност, показва немарливост към външността си, жестикулира несдържано и достига дори до ексцентричност в схващанията си за ред и възпитание. Тази контрастност в култура и възпитание е помогнала на Симеон Радев по- плътно да обрисува другия, антитезата на личността си, „нихилиста“, възпитан в Русия, втурнал се да защищава свободата на народа и привлекателен за масата с маниерите си, с облеклото си, с широката кинематографична пъстрота на знанията си. Авторът правилно забелязва, че хората, излезли от народа, така наречените „млади“, показват естествен афинитет към бурния и неспокоен либерал Каравелов, а не към синовете на стародавните чорбаджии, люде, придобили солидна култура и изтънчено възпитание като Стоилов, Греков, Балабанов. Симеон Радев е неубедителен с атестата за превъзходство на „дипломираните оратори“, на хората, чието предимство е само в маниерите, а не и в отношението им към народните болки. Вярна е характеристиката на Стоилов, „вечният“ царедворец по-късно.

От книгите на Симеон Радев могат да се извлекат много точни и богати морално- психологически сведения за тежкия характер на Драган Цанков, за коварната природа на Григор Начович, за силния демократизъм и хумористична дарба на Петко Славейков — спектър от черти с народопсихологическо значение. Някои от тези характеристики, както казах, се покриват с нанесеното в дневника на Константин Иречек — пряк свидетел и участник в борбите, водени през епохата до Обединението (1885).

Не мога да не отбележа, освен симпатията на Симеон Радев към някои от консервативните дейци на онази епоха, но и неправилното му тълкуване на техните позиции. Така например за произхода на консервативните идеи, лъхнали още в първия проект за конституция в Учредителното събрание, той сочи като главна причина влиянието на Европа, а не влиянието на класовите интереси у нас. „Отде произхождаха те?“ — пита авторът за тези консервативни идеи. И отговаря: „Дали, както мислят нашите социалистически писатели, от самите условия на икономическото развитие на България? Ние мислим, че консервативното мировъзрение на комисията бе се образувало по-скоро под влиянието на политическите идеи, владеещи тогава в Европа.“ Това обяснение на автора е изцяло несъстоятелно. Действително Европа бе изпаднала под властта на най-мрачна реакция. Буржоазията не бе надмогнала своя ужас от Парижката комуна. Тя не бе укротила своята ненавист към нея. Но не това бе решаващото.