Симеон Симов - Мъченичество

Не, не трепереше от страх, сигурно просто му беше малко студено. Той се преви още повече над камъка, върху който седеше. Но какво ставаше? Дали Учителят бе решил нещо друго? Не, не биваше да мисли за това. Нямаше да избяга. Сигурно щяха да се появят след малко. Стига! Важното бе да бъде спокоен. Скоро щеше да се зазори. Поне нямаше да трепери така, когато пристигнеха те. Дали му се причу приглушен говор? Сигурно. Само спокойствие. А, ето ги! Сърцето му заби лудешки неудържимо. Групата спря на няколко крачки от него. Фигурата, която вървеше малко пред нея се приближи и едва тогава той разпозна чертите на лицето й.

— Учителю… — едва промълви той.

В отговор стоящият пред него постави пръст на устните си и тихо му каза:

— Стани!

Той се надигна, олюлявайки се и след миг изненадано потръпна от бързата целувка, която получи. Очите му се напълниха със сълзи.

— Учителю… — почти изхлипа той. — Трябваше ли да стане точно така?…

— Бъди смел… Помни, че съм с теб — отвърна довелият стражите, обръщайки поглед към тях.

Светлината едва се процеждаше през обрешетената дупка високо в стената и падаше върху подпухналото му лице. Тялото му бе застинало неподвижно и сякаш безжизнено като камък на пода. Вече часове наред той не бе помръдвал и едва сега, когато вратата на килията се отвори, клепачите му се открехнаха. Той погледна към тримата мъже, застанали пред нея, без да може да различи лицата им. Един от тях пристъпи напред, препречвайки пътя на светлината. Погледите им застинаха, вкопчени един в друг.

— Е? — наруши тишината непознатият.

— Пак ви казвам — изхриптя той, — не съм този, когото търсите.

— Така ли? — саркастично усмихнат проточи изправилият се пред него. — Да не бъркаш нещо?

— Не, казвам ви, имате грешка.

— Искаш да кажеш, че този, който те посочи лъже?

Той преглътна и отговори:

— Неистината в името на общото благо не е лъжа.

— Чие благо? На твоите хора?

— Не само.

— А на кого? Моето ли?

— Няма да разбереш.

— Виж какво — изскърца със зъби непознатият, — аз мога да разбера каквото и от когото си поискам. Но сега нямам време за това. Утре ще умреш, независимо от това кой си. Никой няма да направи разликата, повярвай ми. Но все пак имаш един шанс. Ако си този, за когото разправят, че бил Той, трябва да можеш да ми докажеш, че си такъв или поне приблизително такъв, за да имам основание да те пусна.

— Казах вече, аз съм само негов ученик.

— За пръв път го чувам, но дори така да е, знам, че би трябвало и ти да можеш да правиш, хм, по-обикновени чудеса. Би било жалко да изгубим един свят човек, нали?

— Чудото е Вяра — загледан в струящата от прозорчето светлина отвърна той. Една странна болезнена усмивка разтегна превърналите му се в рани устни, преди да добави: