Симеон Симов: Психонавтите

То. Е.

Синева. Празно. Тъмнина. Много. Оттук. Зелено. Тласък.

Пропадане. Болка. Ускорение. Долу е. И червената светлина. Навсякъде. Бързо.

Прокрадване. Накъде? Това е. Изчезва. Отново. Нагоре. Сега. Идва ли? Още веднъж. Трябва. Готово.

А сега? Нов опит. Ето го сиянието. Какво става? Ще се опитам още веднъж. Аз? Като че ли се връщам. Този път трябва да успея. Кой е? Не съм това. Отново. Спокойствие. Пак се разпадам. Губя се! Дали е това? Ще достигна. Ето. Успях. Но къде…

Шумовете внезапно изпълниха тъмнината наоколо. Да, това бе човешки говор, но той беше странно неразбираем. Звуците се преплитаха и раздалечаваха, но всичко бе само шум. Очите се отвориха, но нахлулата ослепителна светлина ги накара да се затворят отново. Внезапно някой извика:

— Вижте, идва на себе си!

След миг, той усети надвиснали сенки и точно в този момент един глас го оглуши, прошепвайки му:

— Добре дошъл! Как си, момче?

Журналистите бръмчаха толкова силно и досадно, че Фридман се безпокоеше дали няма да избухне в следващия момент.

— Повтарям отново! Той ще бъде тук само след няколко минути!

Един очилатко успя да надвика останалите, довеждайки го до точката на кипене с въпроса си:

— Господин Фридман, ще отречете ли, че в момента той е жив труп?

— Мисля, че вече казах… — изсъска Фридман. — Той ще се появи след малко.

— С какво ще докажете неговата самоличност? — продължи да налива масло в огъня нахалникът.

— С независима експертиза! — почти извика Фридман.

— Моля за спокойствие в залата и спазване на реда! — намеси се водещият. — Можете да зададете въпроса си, госпожице.

— Господин Фридман — започна анемичното, но симпатично девойче, — вярно ли е, че процедурата е много болезнена?

За първи път Фридман си позволи да се усмихне.

— „Ох“, край на цитата — опита се да се пошегува той.

— Вашият въпрос? — водещият посочи млад мъж, бранещ камерата си от блъскащата го тълпа.

— Господин Фридман, как оценявате риска при този вид експерименти? — насочвайки обектива си попита той.

— Вероятността за нещастен случай е по-малка от процент — излъга Фридман. — По-вероятно е спонтанното терминиране на процеса в началния му етап. Други въпроси?

— Благодаря ви.

— Вие? — водещият избра притежателя на една от многото вдигнати ръце.

— Господин Фридман — с ужасен акцент започна той, — смятате ли, че в обозримото бъдеще ще бъдем способни да осъществим такъв вид… как да ги нарека… контакти на голямо разстояние?

— Мисля, че е още рано за прогнози… Но ето го и самия него!

В първия момент никой не бе забелязал влизането на Игор, но сега в негова чест избухнаха бурни аплодисменти. Веднага след това започна отчаяна надпревара по задаване на въпроси. Игор рязко вдигна ръка, в опит да пресече този дъжд от думи.

— Мисля, че е по-добре да започна сам — твърдо каза той. — След това ще отговоря на допълнителните ви въпроси, ако времето ни позволи. Преди всичко искам да кажа, че се чувствам в отлична форма. Експериментът мина без каквито и да било усложнения и скоро ще можем да посрещнем и другия контактьор…

— Защо той не е тук сега? — прекъсна го очилатият досадник.

— Първо, той е тя, второ, в момента дава интервю в друга зала и трето, знаете, че всички сме уморени и затова бъдете така любезен да не ме прекъсвате повече.

Избухналият нервен смях в залата като че ли поразсея натрупалото се напрежение.

— И така — продължи Игор, — предполагам, че резюмето на техническата част от операцията и медицинските ни показания ще бъдат предоставени на пресата до час, с което смятам, че можем да приключим. Моля да ме извините.

Фридман и Игор понечиха да излязат, но журналистите сякаш умишлено им преградиха пътя.

— Господин Полански… Моля за още един въпрос… — бе репликата, чуваща се отвсякъде.

Двамата започнаха още по-упорито да се мъчат да си пробият път, докато най-сетне охраната успя да достигне до тях, за да ги изведе навън.

— Къде каза, че отиваме, Шефе? — попита Игор, загледан в мрачното небе през прозореца на колата.

— Главният лекар на една психиатрия от няколко дни тормози секретарката ми. Настоявал за среща с нас двамата. Било изключително важно. Почти пристигнахме.

След минута автомобилът зави по една странична алея, премина през малка гора и спря в двора на леко олющена сграда.

Портиерът ги насочи към кабинета и малко по-късно те вече стояха очи в очи със спокоен човек на средна възраст, който се представи като професор Крьонингер.