Симеон Симов: Контакт

Едва сега, когато затварянето на вратата сля отново мрака с тишината, кадри от случилото се за първи път започнаха да преминават пред затворените му очи. Обратно към момента на катастрофата и преди това, към успокоителните съобщения на контролната кула, от които ставаше ясно, че ураганът със сигурност щеше да достигне района на приземяване най-рано след час. Той отново си припомни удара, неизвестно колко продължилата загуба на съзнание и безкрайното влачене без посока в изпълнения със звуците на смъртта влажен сумрак. Напълно невъзможно му беше да определи кога бе застинал, без да може да помръдне повече от мястото, което се оказа път на транспортната колона. Пътуването до базата бе кошмарна поредица от пробуждания, съпроводени с обилно повръщане на кръвта от вътрешните разкъсвания, последвани от нови мъчителни видения. Единственият ярък спомен от този ден беше свързан с пристигането, когато керванът очакваше да бъде идентифициран. Тогава той успя да се надигне дотолкова, че да види странната, впоследствие шокирала го пантомима, която се разигра между наобиколилите камионите войници и диваците около входа на базата. Апатичното вцепенение на войниците от охраната на автоколоната и тези, разположени по вишките на базата оставаше непроменено, въпреки бавно пристъпващите напред аборигени. Погледите на войниците като че ли преминаваха през мършавите им тела или се рееха безцелно наоколо. Това изглежда можеше да продължи безкрайно, въпреки скъсяващото се разстояние между двете групи. Внезапно, сякаш събуждайки се, с отмерен замах на приклада си един от войниците разби черепа на стоящия от минути неподвижно пред него нещастник. Болезнена тръпка премина през групата на диваците, но сцената продължи при пълна тишина. Като добре смазан механизъм те започнаха да се оттеглят с привидно спокойствие, неотстъпващо на това на войниците. Всичко бе изпълнено с точността, присъща само на ритуалната повторяемост. Това беше последното видяно от него, просто защото в следващия момент се озова на пода на рязко потеглилия камион. Когато успя отново да събере силите си, за да изправи глава, той се оказа в огромен мрачен хангар, в който отекна звукът на затварящия се вход. Няколко войници го повлякоха към една врата в близката стена, където медальонът, ретината на очите, татуировката на едната и имплантираната в другата му ръка пластинка бяха сканирани. Напрежението, видимо по лицата на околните, като че ли малко намаля, когато на екрана се появи надпис:

УСПЕШНА ИДЕНТИФИКАЦИЯ

Расов клас: Първи

Кръвна група: А положителна

Идентификационен номер: 12321

Име: Джейсън Малкълм Казарес

Назначение: Военно въздушни сили, база T113

Звание: Младши лейтенант

Възраст: 22 години

Оттук нататък следваше голяма празнина, разкъсвана единствено от бледия спомен за посещенията на някой, който с положителност можеше да бъде взет за лекар. Джейсън смяташе, че е прекарал повече от седмица в стаята, в която се намираше в момента. Спомни си, че дори се опита да стане при миналото си пробуждане, което може би беше преди ден или пък само преди няколко часа. Едно бе сигурно: сега вече знаеше кой е, макар да не можа да си припомни нищо съществено около причината, довела го тук. Също така не му беше ясно точно къде се намира, но този въпрос не занимава дълго съзнанието му поради нов пристъп на ужасни болки, които го отведоха отново в страната на кошмарите.

Няколко часа по-късно от унеса го изведе непознат мъжки глас, който прогърмя:

— Младши лейтенант Казарес, имате заповед да се явите пред главнокомандващия на форт Лонгфийлд!

Продължителното лутане по мрачните коридори бе приключило и сега Джейсън се намираше в малка стая, която имаше само едно доста съмнително предимство пред досегашното му местообитание — прозорец, от който струеше ярка светлина. Най-после вратата, в която бе вперил поглед се открехна и той премина през нея, за да се озове в кабинет с прозорци със спуснати щори, създаващи почти неприятен сумрак. Той погледна инстинктивно зад себе си, но така и не можа да види този или това, което бе предизвикало отварянето на вратата. В следващия момент погледът му се срещна с този на човек в униформа без отличителни знаци, което според него в случая със сигурност означаваше много. Това беше демонстрирано и от паузата след формалния военен поздрав, преди да бъде подканен да седне. Човекът заговори след изтичането на нужното според него време: