Симеон Симов - Контакт

— Опасявам се, че даването на мнения никога не е влизало в преките ми служебни задължения, а знаете, че такива навици стават трайни дори във всекидневието.

— Естествено, че не бих искал да Ви принуждавам да разкривате тайните на базата си пред мен — иронично вметна Кралят, — но действително бих искал да чуя какво мисли един човек, намиращ се извън стандарта на своето общество.

— От своя страна, противно на Вашите очаквания, ще Ви разкрия причината за това да останете с особени впечатления от информацията, която предполагам, че се съдържа в досието ми и Ви е накарала да останете с усещането, че пред себе си имате „човек извън стандарта“, както благоволихте да се изразите — с нескрита злост в гласа отвърна Джейсън. — Аз завършвах колеж в един от последните свободни градове, когато той бе сравнен със земята. След това попаднах във военнопленнически лагер, преди да бъда прехвърлен и зачислен към военновъздушните сили на Т113.

Лицето на Краля за миг придоби странно замислен израз, преди да бъде обсебено отново от дежурната усмивка. Настъпилата пауза бе нарушена от отварянето на вратата, съпроводено от думите му:

— Лейтенант Казарес, сега възнамерявам да се оттегля, въпреки желанието си да продължим нашия разговор.

След разменените кимвания Джейсън се обърна и пое към вратата, но в момента, когато стигна прага спря и се обърна, привлечен от гласа на Краля, който каза:

— Между другото, семейството ми и аз ще се радваме да Ви видим на вечеря. Не забравяйте, че не ни се случва често да се срещаме с хора от външния свят — този път Джейсън долови една учудваща искреност в усмивката на този странен човек, чийто загадъчен неподвижен поглед отново го върна в състоянието му след като прекрачи същия този праг, което сякаш се бе случило преди цяла вечност.

Изненадите следваха една след друга. Всяка следа от пищната помпозност, проявена от Краля при предишната им среща, бе изчезнала. Всъщност човекът, влязъл в залата нямаше почти нищо общо с този, отпреди няколкото изминали часа. Черното облекло без никакви украшения беше изместило символите на властта, а и самото му изражение с оттенък на мрачно спокойствие го показваше в светлина, в която предишното му поведение изглеждаше като проява на доста странно чувство за хумор. Семейството му, за разлика от него, изглежда смяташе за нужно да се покаже в пълния си блясък, въпреки че съпругата му, както и двете му дъщери създаваха впечатление, че имат същото отношение към ритуалите в кралството като самия него. След представянето си, Джейсън постепенно започна да влиза в тон с атмосферата на предразполагащо спокойствие, възцарила се на масата и дори започна да чува отговорите си на въпросите, които заваляха от всички страни. Едва сега, когато забеляза смеха в очите на красивите жени около себе си, той се досети защо преди Кралят си бе поставил за цел да го смути умишлено. Той просто му бе дал да разбере, че цялата клоунада е едно от малкото развлечения за тези хора, принудени да поддържат стриктно дистанция от своите поданици. Странно, но Кралят изглежда вече не се забавляваше. Дори някак отсъстваше от разговора. Но в крайна сметка, след като на два пъти помоли да бъде извинен, напускайки масата, той се завърна някак по-ведър.

Дали приятните безобидни разговори или чудесната храна, обилно полята с отлежало вино, накараха Джейсън да повдигне този въпрос, но тъй или иначе в една пауза той попита:

— Бихте ли ми казали кой всъщност сте Вие?

Мълчанието продължи по-дълго от очакваното. Най-после Кралят заговори с тон, който извади на бял свят последното, което Джейсън очакваше — тъгата по нещо изгубено.

— По-интересно би било да ми разкажете какви са слуховете за това, за да мога да се опра на този, който сметна за най-близък до истината.

— Е, мисля, че Вие сте достатъчно добре осведомен и знаете, че са повече от фантастични — опита се да се пошегува Джейсън с надеждата, че не е засегнал, неизвестно защо много неприятна тема.

— Добре, щом не искате да играем тази игра ще Ви предложа друга. Аз Ви познавам. Имате ли някаква идея откъде?

— Естествено, че не — силно изненадан отвърна Джейсън. — И не виждам как бих могъл да имам.

— Напротив, можете. Днес си припомних, че дори сме се срещали за кратко. Преди около пет години.

— Повярвайте ми, не мога да си спомня.

— Приемам оправданието. Ситуацията действително беше стресова, така че нищо чудно, че не можете да си припомните детайли. Това се случи миг преди първото въздушно нападение над града. Аз трябваше да бъда новият ви преподавател по антропология, но… знаете какво се случи след това.