Симеон Симов - Психонавтите

— Да, преди двадесет и две секунди — отговори човекът на съседния терминал.

— Какво е състоянието на другия?

— Без изменение.

Действително, завързаният с колани болен продължаваше да потрепва както и преди, сякаш не се бе случило нищо.

— Какво е положението? — попита отново Фридман.

— Налягането продължава да спада! Пулсът е двадесет и два удара в минута! Невероятно! Температурата е тридесет и три градуса и продължава да спада!

— Мозъчна активност?

— Почти липсва! Мисля, че го губим! — изкрещя асистентът.

Крьонингер бе вече скочил на крака и рязко дръпна за ръката Фридман.

— Незабавно започнете с електрошок!!! — извика в ухото му той. Мигове по-късно електродите вече бяха допрени до конвулсиращото тяло на Игор. Вторият удар последва след секунди. Кислородната маска беше вече на лицето му, но изглежда бе твърде късно за това.

— Опитайте отново, по дяволите! — извика професорът.

— Едно, две, три — отброи Фридман. Нов удар.

— Няма пулс! — извика един от асистентите.

— Донесете електрическото одеало — разпореди се Фридман. — Бързо!!!

Няколко минути по-късно, те стояха около тялото на Игор в безмълвно очакване.

— Инжекцията би трябвало да подейства всеки момент — наруши тишината гласът на Фридман. И ето, сякаш за да потвърдят казаното, клепачите на Игор потрепнаха.

— Събужда се — зашумоляха всички наоколо. Игор отвори очи.

— Игор, чуваш ли ме? — почти шепнешком попита Фридман. В отговор Игор едва забележимо кимна.

— Какво видя там?

— Там… — дрезгаво изхриптя Игор. — Там имаше още някой.

В кабинета беше приятно, въпреки отвратителното време вън. Игор гледаше замислено смесващото се с чая мляко в чашата си.

— Професоре, нека повторя всичко отначало. Значи така. Всяка година, точно на днешната дата тези хора постъпват в болницата на тълпи. Никой от тях не е имал подобрение до момента. Не само това, но дори лежащи в болницата придобиват този синдром. Прав ли съм?

— Забравихте да споменете съвпадението между описваното в редките мигове на просветление — добави с мрачна усмивка Крьонингер.

— С господин Фридман обсъдихме възможността Те да не са взели на прицел Земята, а просто орбитата й периодично да пресича потока им. Какво ще кажете за това?

— Аз, разбира се, не съм компетентен в тази област, но ако всичко това не е целенасочено, не би ли трябвало още след първия път да се получи разминаване, поради самото движение на Слънцето около центъра на Галактиката?

— Не и ако източникът на излъчването се намира в нея, предполагам.

— Разбирам. Кога трябва да пристигне господин Фридман?

— Всеки момент. Смятате ли, че все още е рано да оповестим нашето откритие? — попита Игор, разтривайки дяволски болящата го в последно време глава.

— Докато го потвърдим, определено да. А ето го и него!

Крьонингер разсеяно гледаше през прозореца към приближаващата се фигура. Изведнъж тя се преви о две и се строполи на плочника. Професорът рязко се надигна, давайки знак на Игор да го последва.

След малко, те вече бяха клекнали около агонизиращия Фридман. Полуотворената му уста беше пълна със слюнка, а сълзящите му очи се въртяха във всички посоки. Крьонингер премери пулса му и се изправи.

— Няма съмнение — едва чуто промълви той.

Пребледнелият Игор го погледна с ням въпрос. Втренчен в празното пространство над главата му, професорът каза сякаш на себе си:

— Просто Те отново са тук.

© Симеон Симов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/817]

Последна редакция: 2006-08-06 15:29:57