Симеон Радев - Строители на съвременна България том 2

Превратът на 9 август бе, както повечето големи събития в новата ни история, случайно дело. [2]Два дена по-рано главните съзаклетници, обезсърчени от първите препятствия, бяха помислили да се откажат от заговора; в сериозността на своето дело те почнаха да вярват само когато то доби начало на изпълнение, след като юнкерите и войската потеглиха от Княжево за София. Идеята бе тъй малко узряла, тъй неопределена бе останала тя до последния момент, че в часа на успеха победителите останаха изненадани от победата си.

Те нямаха никакъв план. Досега те бяха разсъждавали само като военни, на които предстои разрешението на една тактическа задача: залавянето на княз Александра и изпращането му под конвой оттатък границата. За утрешния ден представленията им бяха еднакво смътни и оптимистични. Те вярваха в спасителното доброжелателство на Русия и разчитаха на народната поддръжка. Народната поддръжка те си я въобразяваха като един всеобщ порив на страната в полза на тяхното дело. Колкото за руското доброжелателство, те си го представляваха по един традиционен навик на ума, суеверно.

Те не бяха политици, нито строители на системи. Военнополитическите фантазии на Радко Димитриева за славянска федерация начело с руския цар като главнокомандующ на боевите сили на расата, тая странна смес от мечти на екзалтиран субалтер-офицер и от теории на московски поп минаваха през ума им, без да оставят у тях друго нещо освен едно разсеяно удивление. Офицерите, които се наеха да низвергнат княза, омразен на руския цар, за да обезоръжат омразата на Русия, не бяха още русофили според понятието, което се свърза по-сетне с тая дума.

Бендерев изпитваше към Русия онова абсолютно възхищение, което бяха му вдъхнали на него — беден офицер, невидял друг свят, пренесен внезапно от Горна Оряховица в Петербург — престижът на руската култура, блясъкът на руския живот, руската мощ; но за руска власт над България, даже в косвен вид, той не мислеше. У Груева, дух още по-затворен за изкушението на утопиите и за обаянието на думата, нямаше даже и своя славянофилски идеализъм, с който Бендерев обличаше личната си неприязън към княз Александра. Груевата надежда бе чисто и просто, че удовлетворена от жертвата, която ѝ се поднася, Русия ще възвърне на княжеството старите си симпатии и ще възстанови отношенията, съществующи преди свадата с княза. Гаранциите, които бяха искани от полковник Сахарова, или обещанията, с които сам той бе почнал своята агитация за преврата, се свеждаха само към един поврат на едновремешното покровителство на Русия. Съзаклетниците считаха това покровителство именно сега необходимо, за да се отклони едно повторно сръбско нападение и за да се осъществи напълно Съединението. [3]Те не допускаха нито за миг, че руската дипломация можеше да не се задоволи с него или пък да не бъде в състояние да го упражни: за тях всемогъществото на Русия в Европа бе догма в същата степен, в каквато бе и нейното безкористие по отношение на България.

Така наивно бе и самовнушението, с което съзаклетниците гледаха на чувствата на народа. Шумът на някои вестници срещу княза, девизата на някои кружоци, че „злото е в двореца“, повърхностното впечатление от тая тягост, която енервираше страната, бяха им дали трескавата илюзия, че тяхното дело ще бъде веднага и от всички страни, с един общи вик приветствувано като избавление. На тоя непринуден възторг те разчитаха за своя краен успех и това ги накара да погледнат леко на подготовлението на своето предприятие.

Превратът бе наистина устроен само предвид на неговото немедлено изпълнение в София. В провинцията не бяха взети никакви мерки. Никъде гарнизоните не бяха посветени. Само тук-таме някои висши военачалници бяха сондирани — кои направо, кои по-издалеко — и бяха се отзовали съчувствено, без да дадат обаче някакво задължение: Тянков в Шумен, Белинов във Видин, Кисов в Пловдив, Гуджев в Сливен.