Симеон Радев - Строители на съвременна България том 2

Тълпата, която отиде да манифестира пред прозорците му, завари руския дипломат в тази безизвестност за намеренията на неговото правителство. Когато се чу първият вик откъм булевард „Цар Освободител“, Богданов разговаряше с Климента, който бе смъкнал набърже църковните одежди и бе дотърчал тук като предвестник. И двамата те излязоха на балкона. Множеството се бе уголемило по пътя и изглеждаше наелектризирано. Държаха се къси и възторжени речи, прекъсвани от викове за Русия и за руския цар. По едно време Кесяков се подигна на зенгиите си и извика: „На колени!“ И всички коленичиха. Зрелището бе наистина внушително. Дипломатическите агенти, събрани на купчинка, гледаха отдалече тая сцена на идолопоклонство. Един от тях посочи с ръка на молящата се сган и се провикна: „Voilá l’effet de l’influence anglaise!“ [9]За европейските представители нямаше вече тоя ден никакво съмнение върху окончателното поробване на княжеството от Русия.

Богданов направи знак, че иска да говори, и виковете престанаха. Тогава той повтори каквото бе казал един час по-рано на военните: че Русия е желала всякога само щастието на българския народ, че тя няма да го напусне в тия трудни минути. Тия общи думи разюздаха отново ентусиазма на тълпата и манифестантите се разотидоха с разгорещено въображение.

Въпросът за управлението оставаше между туй пак открит. Временното правителство, импровизирано в трескавите часове, които последваха преврата, се оказа мъртвородено. Несъществующе, преди да изчезне, то биде забравено няколко часа след като телеграфът го обади на провинцията. Трябваше сега отново да се мисли за устройването на едно тяло, което да представлява властта пред народа и революцията пред Европа. Но тоя път военните не се довериха на собственото си вдъхновение. Грижата за съставянето на едно временно правителство биде предоставено на самите партии.

На часа 9 Груев изпрати покани до по-видните политически мъже в София, да се съберат на съвет във Военното министерство. Подир малко се явиха Цанков, Бурмов, М. Балабанов, сетне Греков, Стоилов, Т. Иванчов, Н. Манов. На часа 10 бяха вече дошли всички поканени освен Каравелова.

Заседанието биде отворено от Груева. Той малко говори за извършеното събитие, но настоя за по-скорошното образуване на едно „висше правителство“. „Целта на висшето правителство, каза той, ще бъде: 1-во, да одобри условията на заема, сключен от г. Каравелова, и, 2-ро, да постави обща мобилизация на войската предвид на опасенията от едно сръбско нападение.“ [10]Н. Манов възрази, че е съмнително дали ще се намери някоя европейска банка, която да даде пари на едно революционно правителство, непризнато още от никоя сила. Забележката бе съвсем права. В същия тоя час представителите на Дармщатската банка, които водеха преговорите за заема, готвеха си багажа за път. Груев обаче, който не подозираше влиянието на събитията върху финансовия свят, не можеше да си въобрази как тъй условията, предложени на България при царуването на княз Александра, да бъдат оттеглени при властвуването на един политически конвент или на една военна диктатура.

Докато се водеше тоя спор, вратата се отвори и на прага се показа залисаната фигура на Никола Михайловски. Като надзърна в залата, той извика, без да влезе: „Ами с оная работа какво ще правим?“ Касаеше се за турско-българската комисия, която бе натоварена с измененията на Румелийския устав и в която Н. Михайловски бе член заедно с П. Димитрова. Турските делегати Абро ефенди и Маджид паша при първите пушки, гръмнали в София, избягаха с една бричка през Цариброд в Ниш. П. Димитров бе поставен под домашен арест в хотел „България“. Н. Михайловски не знаеше обаче нищо за съдбата на своите колеги. Събраните политически мъже не разбираха пък за каква „работа“ им говори тоя неканен посетител. И понеже Михайловски повтаряше въпроса си, без да се обясни, някой му извика: „Идете при Каравелова!“ Михайловски промълви нещо през зъби и тръшна вратата.

Груев сега пак поде своите обяснения. Той прочете някои конфиденциални донесения върху приготовленията на Сърбия, захвана да разправя за отпора, който княжеството можеше да даде в случай на едно нападение. [11]Тоя път той биде прекъснат от Д. Грекова. „Майоре, каза той на Груева, вий откривате тук държавни тайни, които ние нямаме качество да чуем. Поне аз и моят другар (той посочи на Стоилова, който мълчеше) не се считаме облечени в никаква власт и няма да приемем да влезем в никакво правителство.“