Симеон Радев - Строители на съвременна България том 2

На първо време трябваше да се устрои едно временно правителство. Военната диктатура, която Груев бе поел от другарите си и която те мислеха да упражняват под негово име, им се видя след малко размишление достатъчна само за поддържането на материалния ред; за политическа санкция на преврата нужно бе да се образува едно управляюще тяло, което да изразява със своя състав единодушното одобрение на страната и да съставлява едно задължение за общо сътрудничество на партиите до разрешението на кризата. Едно късо съвещание на ръководителите на преврата определи листата на едно временно правителство, което на часа 5 и 55 м. биде съобщено на войсковите началници в провинцията със следната депеша:

Принц Батенберг низвержен от българския престол тази вечер. Приведете войската към присяга на временното правителство, състояще се от Каравелов, Стамболов, Цанков, Бурмов, Т. Икономов, М. Величков, Маджаров, Радославов, Стоилов, Греков и военния министър Никифоров.

Това временно правителство, в което съседствуваха по най-неочакван начин най-разнородни имена, бе едно произволно творение. Повечето от неговите членове не знаеха нищо за преврата; никой от тях не подозираше, че зората на 9 август ще го завари начело на една революционна диктатура. Една част бяха в провинцията: Стамболов в Търново, Радославов във Варна, Т. Икономов в Шумен, М. Маджаров в Пловдив, К. Величков отсъствуваше от България. Каравелов бе арестуван. Цанков не бе се мръднал от къщи. Стоилов и Греков не бяха даже чули за станалото събитие. А Бурмов гледаше плахо от прозореца си как изгрява политическият ден. Как всичките тия хора, от които политиката бе направила врагове, можеха внезапно да станат съюзници чрез магическата сила на един преврат, в който те не бяха участвували, за който те не бяха питани? Груев правеше следното разсъждение: „Делото е народно: ако са патриоти, те не могат да не го подкрепят. Отечеството ги зове към сговор чрез моите уста.“ От убеждението, което тъй мъчително се бе сложило у него и което до вечерта още трябваше да се разколебае, той създаваше сега с пълна наивност един морален закон за всички българи.

Между туй князът и брат му Франц-Йосиф бяха вече отправени към Буховския манастир. Бе се разденило съвсем. Събудена от една революция, София не се показа в първия момент ни възрадвана, ни негодующа; тя не бе даже слисана. По улиците се движеха мълчаливи лица, които медлено се отминаваха. Около двореца и пред Военното министерство обаче почваше да се трупа множество, от което се издигаха — разредени наистина и слабо подети — виковете „Долу немецът“. Ентусиазмът, усърдно подклаждан от агитатори, които сновяха между тълпата, бавно се повдигаше. Липсуваше поривът на народната страст, липсуваше радостта на тържествующите революции, това мистично чувство на оптимизъм, което създава упоението на многолюдията в историческите дни.

Възседнал на кон, чудноват в своята опереточна униформа на контрабанда-генерал и опълченец, Кесяков поведе публиката към Александровската площад. Тук се състоя един вид митинг, на който присъствуваха около петстотин души. Цанков, когото зет му Людсканов бе успял вече да докара, сочейки на него като на трофей, каза със своя муден и спънат глас няколко думи, които вятърът отнесе. Сетне Людсканов и Кесяков говориха против „немеца“, който изменил на руския цар и съюзил България с най-лютия ѝ враг — Турция. [7]

Часът бе сега седем. Зрителите продължаваха да прииждат, но равнодушни. Цанков предложи да се отслужи благодарствен молебен за избавлението на България; тогава Кесяков шибна коня към „Св. Крал“, последван от множеството. Климент, предупреден от по-рано, чакаше в олтара. След молебена той благослови подвига на тоя ден и каза на народа да иска прошка от Русия за обидата, която ѝ нанесъл един неверен княз.

Името на Русия възбуди едноминутно въодушевление. Почнаха да се чуват гласове: „В руското консулство! При руския консул!“ И викайки „Да живее Русия“, възбуждайки се от своите викове, публиката се отправи към агентството.

След заминаването на Кояндера, който напусна София още през време на войната, руското агентство се управляваше от едного от секретарите, някой си Богданов [8]силно неуравновесен млад човек, който наскоро след това се самоуби в Токио. Богданов бе в течението на перипетиите на съзаклятието чрез полковник Сахарова; сам той бе водил на тая тема преговори с Илия Цанов. Долагаше ли обаче той всичко това в Петербург? Или — както предполагат някои — той бе искал да изненада своето правителство с един голям успех, заслугата за който искаше да си припише? Осветлението на тая загадка може да дойде само от руски източник. Засега изглежда положително, че на 9 август превратът завари Богданова без инструкции. Когато сутринта детронаторите се явиха пред него, за да му съобщят своята победа и да просят покровителството на Русия, той ги насърчи с общи уверения, но не можа да им даде нито един съвет. Додето да получи отговор от Петербург, той стоеше прост зрител на едно събитие, което цяла Европа му отдаваше на другия ден.